Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Не можеше да повярва. Единствените предмети, останали в къщата, бяха полилеите. Всичко друго: фирмените мебели, индийските килими, статуите и гоблените, безбройните украшения от скъпоценни метали и камъни, всичко, което превръщаше къщата й в една от най-приятните и най-добре подредени в града, даже и свещеният папагал какаду, всичко се бе изпарило. Бяха изнесли вещите през терасата към морето, без да смущават любовта. Стояха на мястото само празните салони с четирите разтворени прозореца и един надпис с големи букви върху стената в дъното гласеше: „Така ви се пада, любовници!“ Капитан Росендо де ла Роса никога не можа да разбере защо Аусенсия Сантандер не заяви никъде за грабежа, не се опита да установи някакъв контакт с търговците на крадени вещи, нито пък заговори когато и да било за сполетялата я беда.
Флорентино Ариса продължи да я посещава в ограбената къща, чиято мебелировка се свеждаше до три кожени табуретки, забравени в кухнята от крадците, и спалнята, където по време на грабежа се намираха те. Сега обаче визитите му станаха по-редки, отколкото преди, не заради опразването на къщата, както тя предполагаше и му го каза, а заради нововъведения мулешки трамвай в началото на новия век, който се превърна за него в щедро и оригинално гнездо на свободни птички. Взимаше трамвая четири пъти дневно — два, за да отиде в службата си, и два на връщане у дома — и понякога, докато наистина четеше, а друг път, докато се преструваше, че чете, успяваше да направи първите стъпки за по-късна среща. След време, когато чичо Леон XII му даде на разположение кола, теглена от две кафяви муленца с позлатени покривала също като на президента Рафаел Нунес, той щеше да страда по отминалите времена на трамвая като по най-плодотворните в неговите подвизи на соколар. Имаше право — нямаше по-лош враг за тайната любов от кола, чакаща пред вратата. Толкова беше убеден в това, че винаги оставяше колата скрита в дома си и се отправяше пеш на лов, за да не останат в праха даже и браздите от колелата. Затова изпитваше силна мъка по стария трамвай с мършавите, с протрита кожа мулета, в който само с един бегъл поглед откриваше къде е любовта.
Посред всичките си разнежващи спомени обаче имаше един, който все не можеше да изличи — за бездомната нощна птичка, чието име така и не узна. С нея прекара само половин безумна нощ, но и тя му стигаше, за да остави до края на живота му горчилка в невинните безредия на всеки карнавал.
Привлякла бе вниманието му в трамвая с безучастието, с което пътуваше посред шумното веселие на останалите. Едва ли беше на повече от двадесет години, а нямаше вид да е в карнавално настроение, освен дето беше маскирана като недъгава. Съвсем светлата й дълга, права коса бе разпусната естествено по раменете, носеше само проста ленена туника без никакви украшения. Беше напълно чужда на бъркотията от музики по улиците, на шепите оризов прах и пръските анилинова боя, с която замерваха пътниците, като минаваше трамваят с мулетата, белосани с нишесте и нагиздени с шапки от цветя през ония три дни на лудост. Флорентино Ариса се възползува от суматохата и покани момичето на сладолед, защото реши, че за повече не заслужава. Тя го изгледа без изненада. Отвърна: „С голямо удоволствие, но ви предупреждавам, че съм луда.“ Той се засмя на хрумването й и я поведе да гледат шествието на каретите от терасата на сладкарницата. После нае една маска, сложи си я и заедно се впуснаха в бурните танци на площад Адуана, веселяха се двамата като току-що влюбени, защото сред врявата на карнавалната нощ нейното равнодушие преля в другата крайност: танцуваше като професионалистка, имаше дързък и находчив талант за забавления и цялата беше едно изпепеляващо очарование.
— Нямаш представа в каква каша си се забъркал с мен — умираше от смях тя в карнавалната треска. — Аз съм луда от лудницата.
За Флорентино Ариса тази нощ бе завръщане към невинните лудории на юношеството, когато все още не бе го ранила любовта. Обаче знаеше, по-скоро от чужд, отколкото от личен опит, че едно тъй лесно постигнато щастие не може да продължи дълго. Затова, преди да спадне вихърът на бала, което ставаше винаги след обявяването на наградите за най-добри маски, той предложи на момичето да отидат на фара да съзерцават изгрева. Тя прие с радост, но след като свършели да раздават наградите.