Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Флорентино Ариса завинаги остана с убеждението, че това забавяне му е спасило живота. И действително, момичето тъкмо бе дало знак да тръгват към фара, когато неочаквано върху й се нахвърлиха двама санитари и една медицинска сестра от лудницата „Божествената пастирка“. Търсеха я, откакто бе избягала — в три часа следобед, — не само те, но и пазителите на обществения ред. Тя беше обезглавила един пазач и ранила тежко други двама с мачете, откраднато от градинаря, защото искала да отиде на карнавала да потанцува. Но никои не можел да допусне, че ще танцува по улиците, ами очакваха, че се е укрила в някоя от многото къщи, които бяха претърсили чак до водоемите.
Не беше лесно да я отведат. Тя се бранеше с една лозарска ножица, която бе скрила в корсажа си, и трябваше шестима мъже да й надянат усмирителната риза, а в това време тълпите, задръстили площад Митницата, аплодираха и свиркаха от възторг, смятайки кървавото залавяне за пореден фарс на карнавала. Флорентино Ариса остана потресен и от заговезни взе да обикаля по улицата, където беше „Божествената пастирка“, с кутия английски шоколадови бонбони за нея. Спираше се и наблюдаваше пленничките, които му подвикваха от прозорците всякакви непристойности и закачки, а той ги подмамваше с кутията бонбони, та дано се случеше и тя да се покаже през железните решетки. Но повече никога не я видя. Няколко месеца по-късно, на слизане от мулешкия трамвай, някакво момиченце, хванало се за баща си, му поиска един шоколадов бонбон от кутията в ръцете му. Бащата го смъмри и помоли Флорентино Ариса да го извини. Но той подаде цялата кутия на момиченцето с мисълта, че с този жест ще изкупи натрупалата се в него горчивина, и успокои бащата, като го потупа по рамото.
— Бяха за една любов, която отиде по дяволите — каза му той.
Сякаш за отплата пак в мулешкия трамвай съдбата запозна Флорентино Ариса с Леона Касиани, която стана истинската жена на неговия живот, макар че и той, и тя изобщо не го разбраха, нито пък се любиха някога. Беше я почувствувал още преди да я види, като се прибираше веднъж вкъщи с трамвая от пет часа: беше един просто осезаем поглед, докосна го като пръст. Той вдигна очи и я видя — в другия край на трамвая, но ярко изпъкваща сред другите пътници. Тя не отклони поглед. Обратното: задържа го така безочливо, че той не можа да помисли друго освен: негърка, млада и хубавичка, но без никакво съмнение — уличница. Зачеркна я от съзнанието си, защото за него нямаше нищо по-недостойно от това да плаща за любовта: никога не бе го правил и нямаше да го направи.
Флорентино Ариса слезе на файтонджийската пиаца, където беше крайната спирка на трамвая, и забързано й избяга в търговския лабиринт, защото майка му го чакаше в шест часа, но когато излезе от другия край на навалицата, той чу бодрото почукване на женски токчета по паветата и се обърна, за да се увери в това, което вече знаеше: следваше го тя. Беше облечена като робиня от гравюрите — с дълга пола на волани, която повдигаше с танцов жест, като прескачаше локвите по улиците, деколтето разкриваше целите й рамене, носеше няколко реда шарени герданчета и бял тюрбан. Знаеше ги тия жени от хотела на час. Често се случваше в шест часа следобед те още да закусват и тогава не им оставаше друго, освен да използуват любовта като нож на тротоарни разбойници и да я притиснат о гърлото на първия срещнат по улицата: любовта или живота. Искайки да се увери, Флорентино Ариса смени посоката и сви по пустата уличка Кандилехо, а тя го последва, все по-отблизо. Тогава той спря, обърна се и й препречи пътя на тротоара, подпрял се с две ръце на чадъра. Тя застана пред него.
— Сбъркала си, хубавице — каза той. — Любов не давам.
— Ами! — отвърна тя. — То ти е изписано на лицето.
Флорентино Ариса не се изненада от отговора на момичето: тя беше от своите и затова знаеше, че той знае, че тя знае. Спомни си една фраза, която бе чул като дете от домашния им лекар, негов кръстник, по повод на хроничния му запек: „Светът е разделен на такива, дето се изхождат добре, и други, дето се изхождат зле.“ Опирайки се на тази догма, докторът бе изработил цяла теория за човешкия характер, която считаше за по-точна и от астрологията. Но след уроците на годините Флорентино Ариса видоизмени теорията по следния начин: „Светът е разделен на такива, дето се любят, и други, дето не се любят.“ Нямаше вяра на последните: когато успяваха в любовта, им се струваше нещо толкова необичайно, че започваха да тръбят за нея, сякаш току-що я бяха измислили. Предпочиташе другите, които често го правеха и само заради любовта живееха. Чувствуваха се тъй добре, че приличаха на запечатани гробници, защото знаеха, че от тази дискретност зависи животът им. Никога не говореха за подвизите си, не се доверяваха никому, правеха се на разсеяни до такава степен, че си спечелваха слава на импотентни, на фригидни и даже на стеснителни педерасти, какъвто беше и случаят с Флорентино Ариса. Но тази заблуда ги забавляваше, защото именно тя ги предпазваше. Представляваха една непроницаема ложа, чиито членове се разпознаваха помежду си в целия свят без необходимостта от общ език.