Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
— Да ни предупредите, ако животът му е в опасност. Ще намерите начин да се свържете с нас, сигурен съм в това.
— Не знам кой знае колко, отче. Аз съм тук, армиите — далеч.
— Съпругът ви несъмнено ще ви предупреди за опасността.
Младата жена сведе глава. Внезапно пожела с цялото си сърце да не е в подобна позиция. Но тя беше дала на майка си дума да почита френския крал. И Франция.
— Естествено, ако животът на крал Жан е заплашен… — промълви неуверено тя. А след това погледна свещеника. — Аз съм между чука и наковалнята, отче. Кълна се да направя всичко, което мога, за да предупредя крал Жан, ако науча, че англичаните замислят нещо срещу него. Но само веднъж.
— Веднъж ще бъде достатъчно.
Гостът се изправи.
— Този обет е даден пред Бога, дете мое. Бог да ви благослови! Един ден с майка си ще се наредите сред светците, миледи.
Даниел се изправи заедно с него. Как щеше да се нареди сред светците, след като съпругът й и Едуард щяха да имат основателна причина да й вземат главата за предателство?
Монтейн внесе поднос с агнешко и пресен хляб. Отец Пол й благодари, похвали храната, а после заговори непринудено за книги, музиканти и звезди. Щом се нахрани, понечи да си тръгне, но графинята го покани за през нощта. Божият служител й благодари с думите, че все още е рано и има намерение да поязди няколко часа, преди да преспи под открито небе.
След като си тръгна, Монтейн се загледа подозрително подире му. Даниел не разбираше защо — свещеникът се бе държал любезно и непринудено.
— Много е красив за свещеник.
— Свещеничеството е призвание.
Вярната компаньонка изпръхтя.
— Свещеници стават по-малките синове, докато големите си вземат съпруги, които им раждат много наследници.
Даниел сви рамене.
— Не мога да разбера какво искаш да кажеш. Отец Пол е наистина красив мъж и може би си права, че е малък син на някой богат благородник и не е имал кой знае какъв избор.
— Не мисля, че наистина е свещеник.
— О, Монтейн!
— Гледаше те някак си… странно.
Графинята въздъхна.
— Свещеник е. Не ставай смешна. Искам да кажа…
— Какво?
— Ами, свещениците дават обет за целомъдрие, но…
— Но е всеизвестно, че дори високопоставените служители на папата имат любовници и копелета. Какво променя това? Ако божиите хора кривват от пътя, кои пък сме ние, че да ги съдим? Освен това, красотата на отец Пол не го прави…
— Развратен — опита да й помогне Монтейн. — Е, ако не е…
— Да?
Внезапно вярната компаньонка се усмихна.
— Жалко, тъй като в противен случай би било истинска загуба, ако някое хубаво момиче не се наслади на такъв мъж.
Даниел вдигна раздразнено ръце във въздуха.
— Монтейн, хем го подозираш, хем го мислиш за неустоимо чаровен. Започвам да се тревожа за теб. Мисля, че чакахме прекалено дълго. Вече трябваше да сме ти намерили съпруг.
Монтейн се усмихна.
— Ох, Даниел, аз не съм богата наследница! Сама ще се погрижа за семейното си положение. Да повикам ли счетоводителя?
— Да, ако обичаш.
Монтейн се усмихна отново и излезе.
Същата нощ Монтейн крачи часове наред из стаята си. Искаше й се да е чула повече от онова, което свещеникът бе казал на Даниел.
Преди време графинята споделяше с готовност всичко с нея. Но вече не беше така. И това смущаваше вярната компаньонка.
Изпитваше дълбок страх, който не й даваше мира. Крал Едуард беше силен, а хората му — целеустремени. Ейдриън Маклаклън пък притежаваше особена смелост, чувство за справедливост и милост. Младият шотландец не бе пробол с меча си Симон, когато можеше да го направи на решето, без никой да го обвини. Беше се отнасял толерантно и с Даниел. Страхуваше се само от едно — да не го предадат отново. Тъй като в такъв случай…
Потрепера. Чудеше се какво да направи.
Никога не бе изпитвала такова безпокойство. Свещеникът беше… не беше истински свещеник!
Най-сетне спря да крачи напред-назад, излезе от стаята си и заслиза тихо по стълбите. Беше много късно, но знаеше, че някой от хората на Ейдриън дежури през цялата нощ в голямата зала. Не беше сигурна дали Даниел беше наясно.
Тази нощ на пост се оказа Дейлин.
Той се бе отпуснал на един стол пред огнището. Монтейн помисли, че е заспал. Ами ако грешеше? Ако се лъжеше. Чувстваше се глупаво, застанала насред залата но нощница и боса, докато дори пазачът спеше!
Обърна се, готова да изтича обратно нагоре по стълбите.
— Монтейн? Какво има?
Замръзна на място. Миг по-късно го усети зад гърба си. Постави длани върху раменете й и я обърна бавно с лице към себе си.
— Нищо. Аз…
— Не е нищо. Какво е станало? — Усмихна се и прибра падналия върху бузата й кичур коса. — Колко странно! Никога не съм те виждал такава. Толкова години се познаваме, а никога не съм те виждал с пуснати коси, толкова хубави и… необуздани.