Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Те не предлагат ни най-малкото предимство. Да живеят, друго намерение не сме имали. Ние ви предоставихме планетата, тъй като и вие сте деца от естествения корен на развитие, за разлика от кефалоидите, създаден по изкуствен път от мозъците на нежизнеспособни фенлоти. Те трябваше да ви служат, за да можете вие, освободени от грижи, да бъдете в състояние да се посветите на духа. Но аз виждам, че сме надценили заложбите на дафотилите. Материалната сигурност не води до вглъбяване, а в бездните на примитивната жажда за наслади.
Зирто почувствува засилващ се гняв спрямо това самовластно създание.
— Упрекът не ни засяга — каза той. — Ние нямахме възможност да вървим по собствения си път, формата на живот ни бе наложена от аслотите — може би с добро намерение, но тя не ни подхожда, тя води към смъртта. Тя е тласнала и аслотите към отрицателното.
— Аз съм развеселена и същевременно огорчена от степента на твоята дързост, ти, който се наричаш Зирто. Не без причина ние носим черно и бяло като символ на непримиримите противоречия. Само невежите изискват невъзможното, търсят обединяването на това, което взаимно се изключва — черното Бяло, което е вечният живот. Вечен, защото само нищото е непроменливо. Животът означава промяна. Следователно примири се с неизбежното — животът е смърт и за отделната личност, и за рода.
— Не — отвърна Лука. — Животът е възможен, защото индивидът е смъртен. Аз не се плаша от това познание. За едно мислещо същество знанието е предпоставка към щастието. Тъй като ми е известна тленността ми, по-осезаемо изпитвам щастието от живота. Разбрах го едва, когато ви видях, Зукинатал, във вашата безутешна летаргия.
— Щастието е еднократно, то не може да се повтаря произволно. И нещастието принадлежи към него, както сянката към светлината. Аз съм извън всички тези стремления. И все пак не гледам без умиление на тебе, Лука, защото виждам — ти обичаш. От незапомнени времена съм загубила силата за това, сега чувствувам само умора. Изречи желанията си, за да мога да ги изпълня, преди отново да се съчетая с вечността.
— Ние имаме само едно желание — да променим КАПИНОМА съобразно нашите нужди.
— Ще загубите сигурността. Това, което ще спечелите, са само опасности. Защо мълчиш?
— Бихме били слепи, ако се бояхме от опасностите — каза Асмо. — Ние търсим животворното взаимодействие между дело и мисъл. Нашата цел е общество, което разрешава на членовете си максимално количество деятелност, познания, щастие. КАПИНОМА ограничава тази възможност. Само кефалоидите са продуктивни. Нима е чудно, че се опитват да се отърват от дафотилите?
Настана дълга пауза. След това декодерът оповести:
— Зукинатал, членка на Върховния съвет на аслотите неотменимо реши: Централната мозъчна матрица ще получи нареждането да предаде на дафотилите колор-акустичния ключ за отваряне програмата на кефалоидите. Асмо разполага с два дни време, за да го получи. След изтичането на този срок, Аслодон, последното убежище на аслотите, ще се превърне в прах. Всяка следа от нашето материално съществуване ще бъде заличена от тази планета, защото желанието ни е да потънем във вечността, необезпокоявани от чужда ръка.
— Ние благодарим, Зукинатал.
Асмо се надигна, а с него и членовете на Съвета. Те се поклониха в страхопочитание пред госта от едно друго време.
— Благодарност? Спестете ми тая неловкост. Ето последната ми дума. Ключът представлява син монокристал. Вие го имате в Асфенвидон…
Йона, която досега бе мълчала, изведнъж скочи от стола си и се затича към Зукинатал.
— Почакайте, не ни напускайте още! Имам нужда от уверение за произхода си. Моля за отговор.
— Отдръпни се назад!
Йона падна на колене и запълзя към койката с умолително вдигнати нагоре ръце.
— Назад! Видът ти ме ужасява! Историческият рапорт лежи в хранилището на Асфенвидон.
— Сега трябва да узная! — стенеше Йона и се доближаваше до Зукинатал. — И аз ли произхождам от Земята като Асмо?
Асмо се хвърли и я откъсна от койката-гнездо. Тя се съпротивляваше с цялата си сила, ревеше и викаше.
— Млъкни! — обърна се той заповеднически към нея. Членовете на Съвета бяха като парализирани, те не бяха в състояние да му помогнат.
— Какво ще ни кажете още за монокристала? — попита Асмо, докато напразно се мъчеше да усмири Йона.
Светлинните сигнали, с които Зукинатал отговаряше, отслабваха.
— Нещастното същество с двойнствена природа изчерпа търпението ми — преведе декодерът. — Видът й ме изтощи до непоносимост.