Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Защо се преструваш? Отдавна си стигнал до заключението, че тази шепа фантазьори изобщо няма никакво значение. Те не могат да ти помогнат. Не могат да дадат нито съвет, нито имат какво друго да ти предложат освен брътвеж. Със слабоумници ли искаш да делиш властта?
— Тогава какво ще предложат твоите партньори, Йона?
Тя го изгледа в недоумение.
— Кои партньори? Това, което ти предлагам, произлиза само от мене и аз го казвам в твой интерес. Не искам да направиш ужасна грешка. Ако после ми се оплачеш, че не съм те предупредила, ще бъде късно.
— А откъде ще набавиш информация относно Асфенвидон, след като няма кой да ти я даде? В същност каква е целта ти?
Тя се приведе напред и го погледна заклинателно в очите.
— Раздели се със Зирто и Маатшапията, Асмо. Нека вземем монокристала. Когато това стане, ще науча местонахождението на Асфенвидон.
— От кого?
Усмихвайки се, тя сви рамене.
— Не питай толкова много, просто имай доверие в мен.
Той се засмя.
— Доверие? Тъкмо доверие! Колко често вече си ме лъгала. Нима си въобразяваш, че с няколко обещания можеш да ме накараш да забравя всичко? За толкова глупав ли в същност ме мислиш? — той се надигна, хвана ръката й и я издърпа от стола. — Сега искам да знам какво ти е. И ще го разбера.
— Моля те, Асмо, пусни ръката ми — каза тя изплашено. — Причиняваш ми болка.
— Дръж си устата — той я повлече със себе си.
— Защо ме измъчваш? Обещавам ти никога вече да не те срещна. Нима забрави, че съм твоята Йохана, че някога се обичахме?
— Недей да намесваш любовта! — обърна се той грубо към нея. — Ти не си Йохана. Гняв ме обзема, само като помисля за това.
— Не, Асмо — стенеше тя. — Не е моя вината, че аз…
Асмо вече не отговаряше, от безсмислената кавга му бе дошло до гуша.
Те пресякоха гребена на първата пясъчна дюна и влязоха в помещение със свод от посивели от старост дялани камъни. След няколко крачки застанаха пред дървена врата. Асмо натисна дръжката.
В същия миг Йона се отскубна, блъсна го назад и се спусна надолу през витата стълба на шахтата. В подножието на стълбата той я догони, но тя се изскубна от ръцете му като котка и побягна в залата. На пейките покрай кръглите стени бяха насядали членовете на Съвета. Те скочиха и й препречиха пътя.
Тя спря рязко, завъртя се в кръг. Държанието й напомняше страха на животно, което открива, че е заобиколено от преследвачите си.
Асмо се запъти бавно към нея. Мислеше, че всяка секунда ще скочи към лицето му със смелостта на отчаянието.
Кискащ се смях се чу от нея, усили се в пронизителен кикот, язвителен и злорад.
Асмо спря. Другите не помръдваха. Уплашени, те се бяха втренчили в Йона. А тя се смееше, смееше, по лицето й се стичаха сълзи. Смехът като че ли я изчерпа, тя загуби сили, опря се на един стълб, все още разтърсвана от психопатична веселост.
Спря асансьор, вратата се плъзна встрани. В помещението влезе зермат-медик, последван от две сестри в черни работни престилки, по-високи с цяла глава от него. Те се запътиха към Йона и хванаха ръцете й. Смехът й замря. Тя не оказа съпротива, като дете се остави да я заведат до асансьора.
Асмо застана на пътя им.
— Какви са намеренията ви?
Сестрите гледаха покрай него и мълчаха. До него изникна зерматът-медик и каза усърдно:
— Мадам Йона е болна, минхер. Ние трябва да я отведем в психоотделението. Моля, освободете ни пътя.
— Аз имам други намерения за нея. Вие и сестрите ще ни придружите.
— Но, минхер, това е…
— Млъкнете! — каза Асмо. — Знаете ли къде е зъболекарското зеко-отделение?
Лекарят кимна.
— В розовото крило.
Лицето му бе неподвижно. Ако бе на друго мнение, то успяваше да го прикрие.
Асмо даде знак на членовете на Съвета да се качат в асансьора.
Когато достигнаха розовото крило, двете сестри оградиха Йона и минаха напред. Достигнаха до лекарския кабинет през липовозелената зала за конференции, в която Асмо води първия разговор с петимата небесносини психолози.
Зад тях вратата се затвори с всмукващ звук. В помещението нахлу наситен на кислород въздух, светещите стени избледняха, от тавана се спуснаха лампиони.
— Какво искаш да направиш? — попита Лука.
— Имам въпроси към нея.
— Как смяташ, че ще научиш нещо, когато тя не отговаря?
Членовете на Съвета кимнаха и го загледаха с очакване.
— Ще отстраним нейния Зеко.
— Как? Със сила?
— Предлагаш ли нещо по-добро?
Зерматът-медик изчезна безшумно от кабинета.
Когато Асмо забеляза това, бе вече твърде късно.
Групата на Съвета мълчеше смутена. Никой досега не бе стигнал до тази мисъл. Намерението на Асмо им се струваше чудовищно посегателство върху автономността на волята.