Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Уви, монсеньор, страхувам се от едно нещо!

Вицеканцлерът впи малките си сиви очи в тъжителката.

— И то е, че господата Дьо Салюс живеят в Париж, че господата Дьо Салюс са много тясно свързани със съдиите и че в крайна сметка господата Дьо Салюс са всемогъщи.

— Всъщност — продължи господин Дьо Мопу — името, което носите, е едно от най-хубавите във Франция и то е достатъчна препоръка за мен.

— Което няма да ми попречи да загубя делото си, монсеньор.

— Но, по дяволите, аз съм безсилен.

— О, монсеньор, монсеньор — каза графинята, като клатеше глава.

— Струва ми се, госпожо — каза, усмихвайки се, господин Дьо Мопу, — че благоволихте да кажете, че нещата изглеждаха по-добре в доброто старо време.

— Уви, да, монсеньор. Поне така ми се струва. Спомням си с наслада времето, когато като обикновен кралски адвокат вие произнасяхте в парламента прекрасни речи и аз, млада жена по онова време, идвах с радост да ви ръкопляскам.

— Все пак имахме госпожа Дьо Фаларис, която се опитваше да царува в момента, когато регентът си затваряше очите, имахме и Ла Сури91, която се вреше навсякъде и се опитваше да си гризне по нещо.

— О, монсеньор, госпожа Дьо Фаларис беше видна дама, а Ла Сури беше добро момиче!

— Нищо не можеше да им се откаже.

— Или по-скоро те не можеха да отказват нищо.

— О, госпожо графиньо — каза канцлерът, като се смееше така, че учудваше все повече и повече старата тъжителка, дотолкова видът му беше искрен и естествен. — Не ме карайте да говоря лоши неща за моите служители поне от любов към моята младост.

— Но Ваше превъзходителство не може да ми попречи да оплача изгубеното си богатство и завинаги разорения си дом.

— Ето какво означава човек да не е в крак с времето, графиньо. Направете жертва в името на днешния ден, направете жертва.

— О, монсеньор, колко сте добър. Та вие ми говорите като на приятел.

— Ех, ние сме на една и съща възраст, графиньо.

— Ех, защо ли не съм на двадесет години, монсеньор? Защо ли вие не сте един обикновен адвокат? Вие бихте пледирали в съда за мен и никой от семейство Дьо Салюс не би удържал победа срещу вас.

Канцлерът се направи, че не чува последните думи на графинята.

— На ваше място — каза той — щях да забравя старите, както те ви забравят, и да се обърна към младите, които се опитват да си намерят привърженици. Познавате ли, макар и малко, дъщерите на краля?

— Те са ме забравили.

— А освен това те са безсилни. Познавате ли дофина?

— Не.

— Всъщност — продължи господин дьо Мопу — той е твърде зает със своята ерцхерцогиня и не може да мисли за нищо друго. Да видим сред фаворитите. Защо не се обърнете към самата графиня?

— Към госпожа Дю Бари? — каза тъжителката, като отвори ветрилото си.

— Да. В дъното на душата си тя е добра.

— Твърде старомодна съм, за да й се харесам, монсеньор.

— О, не, мисля, че се лъжете. Тя търси връзки с добри стари семейства. Да ви кажа честно, нейният негър може да ви спаси, и то, като каже на господарката си, че би му доставило удоволствие, ако вие спечелите. Нали знаете, протекции… Той прави всичко, каквото си поиска, с господарката си, а тя прави всичко, което си поиска, с краля.