Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Направено е.
— Е, и? — попита старата графиня, като трепереше. — И какво мислите по този въпрос, монсеньор?
— За вашето дело ли? Казвам, че не може да има и съмнение.
— За какво? За спечелването му ли?
— Не, за загубването му. Ако имате да плащате нещо, след като съдиите отсъдят и наложат запор…
— Е, и?
— Е, трябва да се подготвите да плащате.
— Но, монсеньор, тогава аз съм разорена!
— По дяволите, вие разбирате, госпожо графиньо, че правосъдието не може да вземе предвид подобни неща.
— Няма ли начин да се спогодим и запорът да бъде по-малък?
— Никого от вашите съдии ли не познавате? — попита вицеканцлерът.
— Не, монсеньор.
— Това е лошо. Господата Дьо Салюс се познават с три четвърти от Парламента!
Графинята потрепери.
— Добре забележете — продължи вицеканцлерът, — че това няма значение за същността на делото, тъй като един съдия не се оставя да бъде увлечен от собствените си пристрастия.
Това беше толкова вярно, колкото беше вярно и чувството за справедливост на канцлера, и прословутите апостолски добродетели на Дюбоа. Графинята без малко не припадна.
— Но в края на краищата — продължи канцлерът, — ако хвърлим цялостен поглед върху нещата, трябва да признаем, че съдията мисли повече за приятелите си, отколкото за онези, които не познава. Както си е, така си е. И понеже вие ще загубите делото, госпожо, последствията ще бъдат твърде неблагоприятни.
— Но това, което Ваше превъзходителство ми казва, е ужасно.
— О, що се отнася до мен, госпожо — продължи господин Дьо Мопу, — вие правилно преценявате, че аз ще се въздържа. Нямам какво да препоръчвам на съдиите, а след като аз самият не съм съдия, значи мога да говоря.
— Уви, монсеньор, страхувам се от едно нещо!
Вицеканцлерът впи малките си сиви очи в тъжителката.
— И то е, че господата Дьо Салюс живеят в Париж, че господата Дьо Салюс са много тясно свързани със съдиите и че в крайна сметка господата Дьо Салюс са всемогъщи.
— Всъщност — продължи господин Дьо Мопу — името, което носите, е едно от най-хубавите във Франция и то е достатъчна препоръка за мен.
— Което няма да ми попречи да загубя делото си, монсеньор.
— Но, по дяволите, аз съм безсилен.
— О, монсеньор, монсеньор — каза графинята, като клатеше глава.
— Струва ми се, госпожо — каза, усмихвайки се, господин Дьо Мопу, — че благоволихте да кажете, че нещата изглеждаха по-добре в доброто старо време.
— Уви, да, монсеньор. Поне така ми се струва. Спомням си с наслада времето, когато като обикновен кралски адвокат вие произнасяхте в парламента прекрасни речи и аз, млада жена по онова време, идвах с радост да ви ръкопляскам.
— Все пак имахме госпожа Дьо Фаларис, която се опитваше да царува в момента, когато регентът си затваряше очите, имахме и Ла Сури91, която се вреше навсякъде и се опитваше да си гризне по нещо.
— О, монсеньор, госпожа Дьо Фаларис беше видна дама, а Ла Сури беше добро момиче!
— Нищо не можеше да им се откаже.
— Или по-скоро те не можеха да отказват нищо.
— О, госпожо графиньо — каза канцлерът, като се смееше така, че учудваше все повече и повече старата тъжителка, дотолкова видът му беше искрен и естествен. — Не ме карайте да говоря лоши неща за моите служители поне от любов към моята младост.
— Но Ваше превъзходителство не може да ми попречи да оплача изгубеното си богатство и завинаги разорения си дом.
— Ето какво означава човек да не е в крак с времето, графиньо. Направете жертва в името на днешния ден, направете жертва.
— О, монсеньор, колко сте добър. Та вие ми говорите като на приятел.
— Ех, ние сме на една и съща възраст, графиньо.
— Ех, защо ли не съм на двадесет години, монсеньор? Защо ли вие не сте един обикновен адвокат? Вие бихте пледирали в съда за мен и никой от семейство Дьо Салюс не би удържал победа срещу вас.
Канцлерът се направи, че не чува последните думи на графинята.
— На ваше място — каза той — щях да забравя старите, както те ви забравят, и да се обърна към младите, които се опитват да си намерят привърженици. Познавате ли, макар и малко, дъщерите на краля?
— Те са ме забравили.
— А освен това те са безсилни. Познавате ли дофина?
— Не.
— Всъщност — продължи господин дьо Мопу — той е твърде зает със своята ерцхерцогиня и не може да мисли за нищо друго. Да видим сред фаворитите. Защо не се обърнете към самата графиня?
— Към госпожа Дю Бари? — каза тъжителката, като отвори ветрилото си.
— Да. В дъното на душата си тя е добра.
— Твърде старомодна съм, за да й се харесам, монсеньор.
— О, не, мисля, че се лъжете. Тя търси връзки с добри стари семейства. Да ви кажа честно, нейният негър може да ви спаси, и то, като каже на господарката си, че би му доставило удоволствие, ако вие спечелите. Нали знаете, протекции… Той прави всичко, каквото си поиска, с господарката си, а тя прави всичко, което си поиска, с краля.
91
На френски ла сури означава мишка — бел.прев.