29.
Като не можа да намери сред дамите от двора толкова желаната и необходима кръстница (защото без нея представянето на госпожа Дю Бари не можеше да се състои), Жан беше хвърлил око на провинцията, беше се запознал с положението на дамите там, преравяйки градовете, и бе открил онази, която му трябваше, покрай бреговете на Мозел, в една все още добре поддържана къща в готически стил. Това, което му беше необходимо за представянето, беше някоя стара тъжителка с някой стар нерешен процес.
Старата тъжителка беше графиня Дьо Беарн. Старият процес беше едно съдебно дело, от което зависеше цялото й богатство и което беше свързано с господин Дьо Мопу, сближил се наскоро с госпожа Дю Бари и открил някакво неподозирано досега роднинство и като следствие от всичко това я наричаше своя братовчедка. Предвиждайки пост за себе си в канцлерството, господин Дьо Мопу беше показал трескаво приятелство към фаворитката във вчерашния ден и показваше към нея трескав интерес предвид утрешния ден, а приятелството и интересът го бяха назначили чрез ръката на краля за вицеканцлер, но всички го наричаха съкратено само вис90.
Пъргава, кльощава, винаги търсеща прехрана, непрестанно въртяща очи на уплашена котка под сивите си вежди, госпожа Дьо Беарн беше запазила костюма на жените от нейната младост. И понеже изменчивата мода понякога проявява и разум, един костюм на младо момиче от 1740 година се беше превърнал в костюм на старица от 1770 година!
Тя съжаляваше единствено, че не е богата, за да остави на сина си достойно за името им богатство. Синът й беше обикновен младеж от провинцията (там ги има много такива), срамежлив като девойка и много по-привързан към прелестите на материалния живот, отколкото към предимствата на славата.
На госпожа Дьо Беарн й оставаше утехата да нарича „моите земи“ земите, които нейният адвокат оспорваше на семейство Дьо Салюс, но понеже беше жена със здрав разум, съзнаваше, че ако трябва да иска заеми въз основа на тези земи, нито един лихвар, а дръзки лихвари имаше много по онова време във Франция, и нито един прокурор, а винаги е имало много обиграни прокурори, нямаше да й дадат и су.
Пристигането на Шон, представила се под името госпожица Флажо, предизвика предвид разположението на духа й едно нежно потрепване.
Човек вярва на онова, което му се иска. Ето защо госпожа Дьо Беарн съвсем естествено се поддаде на разказа на младата жена.
И въпреки всичко тя откриваше в него малка сянка. Графинята познаваше от двадесет години господин Флажо, беше го посещавала повече от двеста пъти на улица „Пти-Лион-Сен-Совьор“, а никога не беше забелязвала върху квадратния килим, който й се струваше твърде малък за огромния кабинет, та никога, както казахме, не беше забелязала по този килим някое палаво дете, дошло да търси кутиите с бонбони, предназначени за клиентите и клиентките.
И така, след като Шон си беше тръгнала, госпожа Дьо Беарн, убедена, че е дошъл моментът да направи жертва, се качи на свой ред в една стара карета и накара кочияшите да бързат така, че тя премина през Ла Шосе един час преди дофината и пристигна пред бариерата Сен Дьони едва пет или шест часа след госпожица Дю Бари.
Тъй като пътничката имаше много малко багаж, а най-неприятното нещо за нея бе да събира сведения, госпожа Дьо Беарн накара кочияша да спре каретата на улица „Пти-Лион“, до вратата на господин Флажо. Това не стана без значителен брой любопитни — а всички парижани са любопитни — да се спрат пред будещата почитание карета, която сякаш бе излязла от конюшните на крал Анри IV.
Улица „Пти-Лион“ не е широка. Госпожа Дьо Беарн спря величествено и след като плати на кочияша, заповяда да закарат каретата в странноприемницата „Пеещият петел“ на улица „Сен-Жермен де Пре“, където имаше навика да отсяда.
вернуться
90
На френски вице се произнася „вис“; означава също и порок — бел.прев.
