Вендета: Отмъщението на Лъки
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вендета: Отмъщението на Лъки». Краткое содержание книги:
— Не те събудих, нали?
— Нямаше начин. Пейдж и аз седим тук и гледаме „Кръстникът“. Гледам го веднъж в годината. Но само „едно“ и „две“ — „три“ го забрави.
— Поддържаш връзка със старите приятели, а? — пошегува се Лъки.
— Някой ден ще ти разкажа истинската история на моя живот, дечко — той щастливо се засмя на спомените си. — „Джино — ранни години“. Какъв филм само би могъл да стане!
— Не се и съмнявам. За тебе съм чувала разни истории от повече хора, отколкото ти познаваш.
— Добре. А сега какво има? — попита той. — С нещо мога ли да ти помогна?
Тя реши да не му казва истината. Защо да го товари с проблемите си?
— Мислех си да ти доведа децата за дълъг уикенд.
— Искаш да кажеш, че аз изобщо си виждам внуците?
— О, хайде, Джино, виждаш ги достатъчно често.
— Само те дразня, дечко. Ще накарам Пейдж да подготви всичко.
Джино звучеше толкова доволен. Изобщо не изглеждаше да му липсва животът в големия град. Очевидно му харесваше да живее в Палм Спрингс в голямата си къща и с Пейдж, която да му прави компания.
Тя се зачуди дали не трябва да направи точно това — да купи къща в Санта Барбара и да забрави за филмовия бизнес — просто да се махне оттук и постоянно да бъде с децата си.
Нямаше начин. Щеше да й стане досадно само след няколко дена. Тя имаше нужда от действие — при това от много действие. Включи касетофона и се заслуша в дрезгавия глас на Джо Кокър, който пееше „Ти си толкова красива“. Беше една от любимите песни на Лени. Безразсъдно подкара по-бързо и превиши разрешената скорост, стремейки се да се прибере у дома си.
Профуча по алеята, скочи от колата и влезе в къщи. Всички бяха заспали. Първо провери децата, след това се качи горе в спалнята си на втория етаж, излезе на малката тераса и си припомни времето, когато тя и Лени се любеха направо на пясъка отдолу и единствено шумът на разбиващите се вълни им правеше компания.
Телефонът иззвъня. Тя вдигна.
— Знаеш ли колко трудно беше да се свържа с тебе? — каза един сърдит Алекс Уудс.
По един или друг начин беше намерил телефонния й номер. Тя не беше доволна.
— Не бях точно на разположение — изрече тя — не желаеше да спори с него.
— Обаждах ти се в студиото сутринта — обвини я той. — Оставих няколко съобщения.
— Сигурна съм, че знаеш какво стана днес. Не бях в настроение да отговарям на телефонните обаждания.
— Да, чух — последва дълга пауза. — Ти добре ли си?
— Да, благодаря ти.
— Ъъъ… За бележката, която дойде с цветята. Получи ги, нали?
— Не трябваше да се безпокоиш.
— Погрешните цветя. Погрешната картичка.
— Наистина ли?
— Въпреки че се чудя защо изобщо ти изпратих нещо, след като ти ме заряза тази сутрин.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Слушай, Алекс — нека да бъдем честни един с друг. Това си беше само за една нощ. Аз имах нужда да бъда с някого и ти се случи там.
Той не беше доволен.
— О, това е чудесно — произнесе той равно. — Как мислиш, че се чувствам след такова признание?
— Това не означава нищо за никого от нас… Направих го, за да си върна на Лени. Съжалявам.
Настъпи дълго мълчание.
— След като не се чухме с тебе, останах във Вегас — най-сетне рече той.
— Какво правиш там?
— Оглеждаме местата за снимки. Ще се върна утре — и отново дълго мълчание. — Може ли да се видим утре вечер?
Тя въздъхна.
— Ама ти не чу ли какво казах току-що?
— Лъки — настоя той. — Имаш нужда от мене във време като това.
— Какво можеш да направиш, Алекс? — уморено каза тя. — Да ми държиш ръката, докато други хора поемат контрола над студиото ми?
— Не ти се обадих, за да се караме.
— Тогава защо се обади?
— За да ти кажа, че миналата нощ беше… специална.
— Не, Алекс — безизразно произнесе тя. — Моля те, чуй какво ти казвам. Беше просто поредното само-за-една-нощ и за двама ни.
— Грешиш, Лъки. Имал съм достатъчно само-за-една-нощ, за да разбера, когато нещо е специално.
Защо той просто не се разкараше? Тя нямаше нужда от усложнения.
— Съжалявам, че съм ти създала погрешно впечатление.
Той не можеше да повярва, че тя го отблъсква. Той, Алекс Уудс, да е разкаран всъщност от една жена.
— Виждам, че не си в настроение да разговаряш — рязко каза той. — Ще ти се обадя утре.
— Губиш си времето.
— Това си е мой проблем.
Тя тресна телефона. Алекс Уудс не можеше да бъде разкаран лесно.
Дългата черна лимузина на Винъс се плъзна през вратите на имението й. Докато минаваха покрай къщичката на охраната, се появи един от пазачите и махна с ръка на колата да спре.
Шофьорът свали прозореца.
— Нещо не е наред ли?