Ангел на греха
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: wyoming westerns #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангел на греха». Краткое содержание книги:
На гърлото му заседна огромна буца. Не можеше да откъсне поглед от момичето.
То също го гледаше със светнали от любопитство очи и когато заговори на баща си, не отклони погледа си.
— Мама каза, че идва веднага. Кой сте вие?
Изговори всичко на един дъх.
— Ейнджъл — отвърна той, без да се замисли.
— Не се шегувате, нали? Аз имам брат, който също се казва Ейнджъл, въпреки че никога не съм го виждала. Имам и други братя, но мама винаги им казва, че едно момиче трябва да има много братя, за да се грижат за него и да го закрилят.
Ейнджъл не можеше да се види в ролята на закрилник на сестра си. Щеше да застреля всеки, който би се осмелил да я погледне непочтително, а не мислеше, че гражданите на Сейнт Луис ще бъдат във възторг от това.
— Името ми е Кейти — продължи момичето. — Ти моят брат ли си?
Въпросът го прониза като нажежено желязо и сърцето му болезнено се сви. Не знаеше как да й отговори. Истината щеше да му попречи да се махне час по-скоро от тази къща. Банкерът вероятно щеше да го обвини в лъжа. А него щеше да обвърже завинаги. Само една малка думичка и една празна част от живота му щеше да се запълни.
Но съпругът на Ана не му даде възможност да я каже.
— Предаде съобщението си, Кейти. Можеш да си вървиш в стаята.
— Но…
— Предполагам, че не би желала да се държиш невъзпитано, когато имаме гости.
Гласът му бе строг и непреклонен, но въпреки това в него се долавяше нежност и Ейнджъл разбра, че момичето му бе любимка. То излезе, без задължителното „да, сър“, а устните му бяха леко нацупени.
— Благодаря ви, че не отговорихте на дъщеря ми — чу Ейнджъл зад гърба си. — Тя е много впечатлително дете и сигурно щеше да ви повярва.
Да повярва на истината? Колко необикновено! Но Ейнджъл не го произнесе на глас, не отвърна нищо и отново се запъти към вратата. Ако проклетата стая не бе толкова голяма, сигурно вече щеше да е излязъл.
Но не успя. Двамата се срещнаха на прага и едва не се блъснаха един в друг. Той я хвана за ръката, за да я задържи. Чу я как ахна, а след това се засмя, но все още не го бе погледнала. Беше дребна жена. Върхът на главата й едва достигаше до брадичката му. Нямаше нужда да вижда лицето й. Смехът му каза всичко, един звук, който му бе толкова познат, сякаш го бе чувал до вчера.
Това бе тя и спомените се отприщиха като буйна река — за нежните мъмрения, за прегръдките и целувките, за приказките, които му разказваше преди лягане. Припомни си сълзите й, когато му съобщи, че неговият татко е починал, но че мама го обича и винаги ще го обича. Не можеше да си поеме дъх, толкова огромен бе възелът, стегнал гърлото му. Ръката му стисна по-силно нейната. Това я накара да вдигне глава и да го погледне. Добре, че я държеше, защото тя пребледня и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.
— Колин? — едва доловимо прошепна жената и Ейнджъл разбра, че тя мислеше, че вижда призрак.
Не каза нищо. Устните му бяха сковани. Тя все още не бе осъзнала, че гледаше сина си, а не баща му. Трябваше веднага да се махне, но не можеше да се помръдне. Не можеше да я пусне. Искаше да я привлече към гърдите си, да я задуши в прегръдките си, но се страхуваше, страхуваше се, че ще я изплаши, че няма да поиска никога да я пусне.
Чувствата го задушаваха. Внезапно изпита желание Каси да е с него и по нейния упорит начин да оправи всичко, защото никога досега в живота си не се бе чувствал толкова безпомощен и уязвим. Вместо това банкерът приближи, раздели ги и поведе Ана към един стол. Ейнджъл не помръдна от мястото си. Искаше да се махне оттук, но краката му отказваха да му се подчиняват, а очите му не можеха да се откъснат от майка му.
Образът й бе избледнял с годините, но сега се завърна с пълна сила, защото тя не се бе променила много. Припомни си дребни, незначителни неща, които бе забравил. Тя не го бе изгубила поради небрежност. Тъкмо обратното — тя винаги бе проявявала прекалена загриженост към него, защото преди двадесет години той бе единственото, което притежаваше. Но сега вече имаше друго семейство, към което той не принадлежеше и никога нямаше да принадлежи.
Страхът най-после раздвижи краката му, страхът да бъде отхвърлен и наранен. Това бе единственото нещо, с което никога не бе могъл да се справи и не възнамеряваше сега да опитва.
Извървя половината път по коридора, когато видя, че малката му сестра е препречила входната врата. Кейти се бе облегнала на масивното дърво със скръстени пред гърдите ръце и твърдо клатеше глава. Не си бе отишла в стаята, а го причакваше в засада.