По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Не забравяй, че е англичанин — отвърна Ричър. — Може да е Гилбърт. Или Гилън, или Глин, или дори Годфри или Галахад.
Двамата отново тръгнаха пеш. От горещината на обедното слънце млякото в захвърлените чаши от кафе в контейнерите за боклук издаваше остра миризма. Улиците бяха задръстени от камиони и таксита. Шофьорите натискаха клаксоните, за да предотвратят потенциалното закъснение. От климатиците на втория етаж на едри капки се стичаше кондензирана влага. По улиците се тълпяха амбулантни търговци, които пробутваха фалшиви часовници, чадъри и аксесоари за мобилни телефони. Градът в целия му хаотичен блясък. Ричър обичаше Ню Йорк повече от всички други градове. Харесваше му естественото нехайство, което цареше навсякъде в него, припряната блъсканица и пълната анонимност.
По Хъдсън Стрийт между „Лерой“ и „Кларк“ имаше сгради от западната страна, а от източната беше Джеймс Уокър Парк. Номерът на Тейлър представляваше шестнайсететажен тухлен паралелепипед. Входната врата не биеше на очи, но фоайето изглеждаше прилично. Ричър забеляза само един самотен човек в портиерната. Нямаше отделен пазач на тротоара. Така беше по-лесно. С един човек винаги е по-лесно, отколкото с двама. Няма свидетели.
— Как ще подходим? — попита Полинг.
— По най-лесния начин — отвърна Ричър. — Директно.
Те отвориха вратата и влязоха. Фоайето беше облицовано в тъмен варовик, с акценти от полиран метал. Подът беше от гранит. Оформление по последна мода — или поне предпоследна. Ричър отиде направо при портиера, който вдигна поглед към него и Ричър посочи към Полинг.
— Ето какво предлагаме — каза той. — Тази дама ще ти даде четиристотин долара, ако ни пуснеш в апартамента на мистър Тейлър.
Лесният начин. Директен подход. Портиерите също са хора. А сумата беше добре подбрана. Четиристотин беше малко необичайно число. Не беше изтъркано. Не влизаше през едното ухо само за да излезе от другото. Приковаваше вниманието. Беше достатъчно голяма сума, за да прозвучи сериозно. Опитът на Ричър показваше, че поражда и непреодолимо желание човек да се пазари за петстотин. Опитът на Ричър показваше също така, че след като човек веднъж се е поддал на изкушението да се пазари, битката е спечелена. Като проституцията. След като веднъж е установен принципът на действие, остава да се уточни само конкретната сума.
Портиерът хвърли поглед наляво и надясно. Не видя никого.
Няма свидетели. Така е по-лесно.
— Сами ли искате да влезете?
— Нямам претенции — отвърна Ричър. — Ела с нас. Или изпрати някой от персонала.
Човекът помисли малко. После каза:
— Добре, ще изпратя някой от персонала.
Но ще задържиш парите за себе си, нали, помисли си Ричър.
— Петстотин долара — каза човекът.
— Става — отвърна Ричър.
Полинг отвори дамската чанта и портфейла си, наплюнчи палец и преброи пет банкноти по сто долара. Сгъна ги върху показалеца си и ги плъзна по плота на рецепцията.
— Дванайсетият етаж — каза пазачът. — Завивате наляво и отивате до крайната дясна врата по коридора. Човекът от персонала ще ви чака там.
Той посочи към асансьорите и взе една радиостанция, за да се обади на колегата си. Ричър и Полинг отидоха до асансьора и натиснаха бутона за повикване. Вратата се отвори, сякаш само тях беше чакала.
— Дължиш ми много пари — отбеляза Полинг.
— Ще ти ги върна — каза Ричър. — Довечера ще бъда богат човек.
— Надявам се персоналът в моята сграда да не е като този.
— Надявай се. Влизал съм в сума ти сгради едно време, когато работех.
— Имаше ли специален бюджет за подкупи?
— Огромен. Но преди да стане модерно военният бюджет да се преразпределя за мирни цели. Тогава много сметки се орязаха.
Асансьорът спря на дванайсетия етаж и вратата се отвори. Коридорът беше оформен с червени тухли и бяла боя, а единственото осветление идваше от редица телевизионни екрани, разположени ниско зад стъклени прегради. Всички екрани светеха в тъмновиолетово.
— Еха — отбеляза Полинг.
— Твоята сграда ми харесва повече — каза Ричър.
Двамата завиха наляво и намериха крайната врата вдясно по коридора. На нивото на очите имаше шпионка, номер на апартамента и черна табелка, на която пишеше „Тейлър“. Намираха се в североизточния ъгъл на сградата. В коридора цареше тишина и се долавяше леко ухание на освежител за въздух или на почистващи препарати.
— Колко ли плаща за такова място? — попита Ричър.
— Наем ли? — попита Полинг.
Тя определи на око разстоянието между вратите, за да прецени колко са големи апартаментите, и отвърна: