Хиляда сияйни слънца

Плесницата изплющя, главата й се извъртя от сблъсъка на едрата му длан и бузата й и шумовете в кухнята заглъхнаха. За момент къщата притихна напълно. Последва тропот на забързани стъпки, преди Мариам и децата да се появят в дневната. Очите им се стрелкаха от Лайла към Рашид и обратно.

После Лайла го удари с юмрук.

За пръв път удряше някого, ако не се брояха закачливите шамарчета, които тя и Тарик си бяха разменяли. Но те бяха по-скоро гальовни пошляпвания, отколкото удари, неловки и дружелюбни, удобен израз на силни и смущаващи желания. Бяха насочени към рамото, което Тарик с професорски глас наричаше „делтовиден мускул“.

Лайла проследи дъгата, която свитият й юмрук описа във въздуха, и усети под кокалчетата си хлътването на четинестата буза на Рашид. Чу се тъп звук, сякаш торба с ориз падна на пода. Удари го силно и той залитна две крачки назад.

От другия край на стаята се чуха ахване, скимтене и писък, но Лайла не разбра кое от чия уста е излязло. В момента беше прекалено слисана, за да се вълнува от подобни неща, защото чакаше съзнанието й да навакса изоставането от по-бързата й ръка. И когато това се случи, й се стори, че се усмихна. А може би се ухили, когато за нейна изненада Рашид излезе тихо от стаята.

Изведнъж си представи, че трудностите в живота им — нейния, на Азиза, на Мариам — просто изчезват, изпаряват се като потните следи от дланите на Залмай по екрана на телевизора. Колкото и да бе абсурдно, изглежда, бе имало смисъл да понесат всичко досега в името на този върховен момент, на това дръзко неподчинение, което щеше да сложи край на униженията им.

Лайла не забеляза, че Рашид се е върнал. Докато ръката му не стисна гърлото й. Докато тя не увисна във въздуха и не се блъсна в стената.

Озлобеното му лице, надвесено над нея, изглеждаше огромно. Лайла забеляза колко е подпухнало с годините, колко повече спукани кръвоносни съдове чертаят червени пътечки по носа му. Рашид не каза нищо. А и имаше ли нещо за казване, когато си натикал дулото на пистолет в устата на жена си? Причината да копаят в двора бяха внезапните полицейски проверки. Понякога веднъж месечно, понякога веднъж седмично. Напоследък почти всеки ден. Талибаните обикновено конфискуваха разни вещи, после сритваха някого в задника, перваха друг по тила. Но понякога имаше и публични назидания, бой с камшик по дланите и петите.

— Полека — каза Мариам, коленичила на ръба на дупката. Спуснаха телевизора, като всяка стискаше здраво краищата на найлона, в който го бяха увили. — Мисля, че така е добре.

После двете запълниха дупката и я отъпкаха. Накрая разхвърляха наоколо пръст, да не изглежда подозрително.

— Готово — каза Мариам и избърса ръце в дрехите си.

Бяха се разбрали, че когато опасността отмине, когато на талибаните им омръзне да ги проверяват — след месец-два или шест, или може би повече, — ще изровят телевизора.

В съня на Лайла двете с Мариам бяха зад бараката и пак копаеха дупка. Но този път спуснаха в нея Азиза. Дъхът на детето повдигаше найлона, в който беше увито. Лайла виждаше ужасените й очи, белотата на дланите й, с които тя блъскаше по найлона. Азиза молеше да не я заравят. Лайла не можеше да слуша писъците й. И я успокояваше: „Само за кратко, потърпи малко. Заради полицейските проверки, не знаеш ли, миличко? Когато свършат, мами и хала Мариам ще те извадят. Обещавам, миличко. Тогава ще си играем. Ще играем на всичко, което искаш.“ И стисна лопатата. Когато първите буци пръст изтрополиха по найлона, Лайла се събуди, останала без дъх и с вкус на пръст в устата.