Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Увереността, която ме изпълваше тази сутрин, се отронва късче по късче с напредването на деня. „Парадайс газет“ не излиза в неделя. Ще има ли статия утре? Предполагам, че очаквах да ме потърсят по телефона, да се появи на вратата ни снощният репортер или някой от полицаите да дойде с още въпроси. Не знам какво толкова се стягам от някакво мижаво репортерче, но той беше настоятелен — прекалено настоятелен. И знам, че не повярва на историята ми.
Никой не се появява обаче. Няма обаждания. Очаквах нещо и когато това нещо не идва, ме обзема страх, че ще бъда разобличен. „Ще разбера истината, г-н Смит. Винаги я разбирам“, каза Бейнс. Чудя се дали да не изтичам до града, да го намеря и да го убедя, че такава истина не съществува, но знам, че това само ще засили подозренията му. Всичко, което мога да направя, е да стискам палци и да се надявам на най-доброто.
Не съм бил в тази къща.
Нямам какво да крия.
Сара идва същата вечер. Отиваме в стаята ми и аз я държа в ръцете си, докато лежа по гръб на леглото. Главата й е облегната на гърдите ми, а кракът й е увит около моя. Пита ме за това кой съм, за миналото ми, за Лориен, за могадорианците. Все още съм удивен колко бързо и лесно Сара повярва на всичко и как го прие. Отговарям на въпросите й честно и това с много приятно след всичките лъжи, които й наговорих през последните няколко дни. Но когато се заприказваме за могадорианците, започвам да се плаша. Страхувам се, че ще ни открият. Че това, което направих, ще ни издаде. Бих го направил отново, защото, ако не бях, Сара щеше да е мъртва, но съм уплашен. Също така се страхувам какво ще направи Анри, ако разбере. Ако не биологичен, то във всяко друго отношение той е мой баща. Обичам го и той ме обича и не искам да го разочаровам. И докато си лежим тук, страхът ми започва да стига съвсем нови нива. Не мога да понеса да не знам какво ще ни донесе утрешният ден — несигурността ме прерязва на две. В стаята е тъмно. На перваза на прозореца на няколко метра от нас блещука свещ. Поемам си дълбоко въздух, кое го ще рече толкова дълбоко, колкото съм в състояние да си поема.
— Добре ли си? — пита Сара.
Прегръщам я.
— Липсваш ми — казвам.
— Липсвам ти? Но аз съм тук.
— Това е най-гадният начин да ти липсва някой. Когато е точно до теб и все пак ти липсва.
— Говориш луди работи.
Тя се пресяга, придърпва лицето ми към нейното и ме целува, нежните й устни върху моите. Не искам да спира. Не искам никога да спира да ме целува. Докато го прави, всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде наред. Ако можех, бих останал в тази стая завинаги. Светът може да мине без мен, без нас. Само да можем да си останем тук, заедно, прегърнати.
— Утре — казвам.
Тя ме поглежда.
— Утре какво?
Поклащам глава.
— Честно казано, не знам — отговарям. — Предполагам, че просто ме е страх.
Тя ме поглежда объркано.
— Страх те е от какво?
— Не знам — казвам. — Просто ме е страх.
Когато се прибираме с Анри, след като сме оставили Сара у тях, аз се връщам в стаята си и лягам на същото място, където беше тя. Все още усещам миризмата й на леглото ми. Тази нощ няма да спя. Дори няма да се опитвам. Крача напред-назад из стаята. Когато Анри си ляга, излизам, сядам на кухненската маса и започвам да пиша на светлината на свещ. Пиша за Лориен, за Флорида, за нещата, които видях, когато започнаха тренировките ми — войната, животните, картините от детството ми. Надявам се на някакво катарзисно избавление, но то не идва. Само ме прави по-тъжен.
Когато ръката ми се схваща, излизам от къщата и заставам на верандата. Студеният въздух облекчава болката ми, докато дишам. Луната е почти пълна, съвършен кръг, фино резнат от едната страна. Изгревът ще дойде след два часа, а с този изгрев идват и новият ден, и новините от уикенда. Вестникът пада пред вратата ни в шест, понякога в шест и половина. Вече ще съм в училище, когато пристигне, и ако съм в новините, отказвам да си тръгна, без да видя Сара отново, без да кажа сбогом на Сам.
Влизам в къщата, преобличам се и си стягам раницата. Връщам се на пръсти и внимателно затварям вратата след себе си. Правя три крачки на верандата, когато чувам драскане по вратата. Обръщам се, отварям я и Бърни Косар излиза, подтичвайки. Добре, мисля си, нека тръгнем заедно.