Лъвовете на Ал-Расан

— Двамата се биха, сякаш цял живот са били заедно — замислено каза царят и остави чашата си. Мазур премълча и Бадир продължи: — Мислиш как по-добре да ги използваш, нали? Срещу Картада?

Министърът кимна. Дългият поглед, който си размениха, приличаше повече на безмълвен разговор. Мазур кимна втори път.

— Видя ли как се гледаха тази сутрин в градината? — попита царят.

— Трудно можех да не забележа.

— Мислиш ли, че валедиецът може да се мери с ибн Хайран?

— Съвсем различни са. Вие ги видяхте, господарю. Не знам, може би… Честно казано, не знам какво да мисля, ваше величество. Знам само, че тук вече е съсредоточена прекалено много сила и че на важдиите, покрай всичко останало, няма да им се хареса тази работа. Джадитски войници от Валедо и отвъд планините, принцове, родени от куртизанка, киндатска лекарка и министър киндат, а сега и най-известният светски лъв в Ал-Расан…

— Мислех, че аз съм най-известният — намръщи се царят.

— Прощавайте, ваше величество — промърмори слисано Мазур. — Исках да кажа, вторият след вас.

— Забира казва, че вторият син на Алмалик е отвъд пролива. За да говори с водачите на муардите.

— Хазем ибн Алмалик, точно така. Всъщност аз го знаех от известно време. Бил е за малко в Тудеска и се е свързал с тамошните ваджии.

Бадир отново се замисли. Информираността на бен Аврен беше легендарна. Дори и царят не знаеше откъде министърът му черпи сведенията си.

— И какво мислиш по въпроса?

— Че нищо хубаво няма да излезе от това, ваше величество.

— Пратихме ли тази година дарове в пустинята?

— Разбира се, господарю.

Бадир отново вдигна чашата си със същата мрачно-насмешлива гримаса.

— Имало ли е някога някаква гаранция, че ще излезе нещо добро от онова, което сме започвали заедно? А ние с тебе извървяхме дълъг път, приятелю.

— И още има да вървим.

— Смяташ ли? — тихо попита царят.

— Да, доколкото зависи от мене. Бадир кимна и се облегна назад.

— Ще бъде, както звездите отредят. А междувременно, какво ще правим с тези… лъвове в града ми?

— Ще ги пратим някъде навън.

— През зимата? Къде?

— Аз имам една идея… Царят се разсмя.

— Както винаги!

Министърът се усмихна. Бадир вдигна приветствено чашата си. Мазур се изправи и се поклони, като остави своята.

— Аз се оттеглям — каза той. — Лека нощ, ваше величество. Звездите и духът на Ашар да бдят над съня ви!

— И аз ти пожелавам твоите луни да те сподобят с покой, приятелю.

Министърът се поклони още веднъж и излезе. Слугата затвори вратата след него. Ала царят на Рагоса не си легна веднага, а остана още дълго време замислен в креслото си.

Мислеше си за това как умират царете и как славата им изгрява мимолетно и си отива. Също като вкуса на това хубаво вино. Дар от Амар ибн Хайран, който неотдавна беше убил своя цар. Какво беше оставил царят след себе си? Какво оставяше след себе си всеки човек? Това го накара да си спомни залата за пиршества с ромолящия поток, на чийто фон бяха изречени думите, които оставаха.