Изгубена завинаги
- Автор: Кобен Харлан
- Серия: Майрън Болитар #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубена завинаги». Краткое содержание книги:
- Искам да си върнеш живота - говореше Джоунс с тих
Опитах се да възприема казаното от него.
глас, сякаш ме умоляваше. - Знам, че не си съгласен с мен.
- Териса е била пияна?
Но онова, което ти се случи, никак не ми харесва. Затова
- Кръвната проба е показала, че е превишила нормата,
сега ще ти кажа следното: надеждно съм защитен. Джоунс
така е.
не е дори истинското ми име. Намираме се в парка, защото
- И са я прикрили?
нямам кабинет. Дори приятелят ти Уин ще се затрудни да
-Да.
открие местонахождението ми. Аз знам всичко за теб. Знам
Лъжата има свой собствен мирис. Както и истината.
миналото ти. Знам как разби коляното си и как се мъчиш да
- Кой го е знаел? - попитах.
го преодолееш. Не разполагаш и с кой знае колко възмож
- Съпругът й. Както и Карън Тауър. Те скрили този
ности. В момента аз ти предлагам една.
факт, защото са мислили, че истината ще я разстрои.
Джоунс се загледа в далечината.
Истината може да въздейства и по този начин, казах си
- Трябва да забравиш този въпрос и да продължиш
аз. Но когато осъзнах и другата истина, стана ми тежко на
живота си. За твое добро е. И за нейно - кимна с глава в
гърдите: най-вероятно Териса е знаела. В подсъзнанието си
пространството той...
се е досещала за собствената си вина. Всяка майка би се
За миг се ужасих, не можех да погледна натам. Просле
покрусила от подобна трагедия и ето я сега - десет години
дих погледа му, очите ми се извъртяха отляво надясно и
по-късно тя все още се опитва да поправи грешката си.
тутакси замръзнах на място. Ръката ми се насочи към уста-
240
241
та и увисна във въздуха. Помъчих се да посрещна удара на
въпроса без отговор. - Когато Мириям се роди, дадохте ли
крака, но нещо ме прониза в гърдите.
на съхранение кръвни клетки от пъпната връв?
Застанала на зелената поляна, със сълзи на очите, в мен
-Не.
се взираше Териса, все тъй до болка красива.
Задънена улица.
Попитах:
- Още ли искаш да направим ДНК теста, за да си сигурна?
- Ти какво мислиш?
- Мисля, че би трябвало - отвърнах.
Т Р И Й С Е Т И П Ъ Р В А Г Л А В А
- Тогава да го направим.
- Ще се наложи да дадеш ДНК проба - казах аз. - За
да имаме база за сравнение. Не разполагаме с ДНК проба
от Рик, но ако получим потвърждение, че детето е твое, е,
предполагам, че си раждала един-единствен път, нали?
По време на нападението в Лондон куршумът улучил
Мълчание.
Териса във врата.
- Териса?
Сега отново се наслаждавах на красивото й рамо и неж
- Родила съм само това дете - отвърна тя.
но го целувах. Тогава видях белега. Не, не я бяха упоили,
Нова порция мълчание.
нито я бяха закарали на някое никому неизвестно място.
- Майрън?
Бяха я настанили в болница извън Лондон, а после я бяха
качили на самолета за Ню Йорк. Нейните рани бяха по-
-Да?
жестоки от моите. Бе изгубила много кръв. Все още имаше
- Не мога да имам повече деца.
болки, затова се движеше с повишено внимание.
Не казах нищо.
Бяхме се върнали в апартамента на Уин в „Дакота Бил-
- Беше цяло чудо, че родих Мириям. Но непосредствено
динг", лежахме прегърнати в моята спалня и се взирахме в
след раждането трябваше да ми направят спешна хисте-
тавана. Беше опуснала глава на гърдите ми. Чувах сърцето
ректомия, защото ми откриха фиброма. Не мога да имам
си как бие до нея.
повече деца.
- Повярва ли на думите на Джоунс? - попитах я аз.
Затворих очи. Искаше ми се да й кажа нещо утешително,
-Да.
но то щеше да прозвучи твърде поучително и съвършено
Прокарах длан по гърба й и я притеглих по-близо до себе
излишно. Вместо това я притиснах към себе си. Исках само
си. Усетих, че потреперва. Не исках да я губя от погледа си.
да я държа в прегръдките си.
- Част от мен винаги е знаела, че се заблуждавам - каза
Отново в главата ми прозвуча онзи израз на идиш: „Чо
тя. - Толкова силно го желаех! Нали разбираш, възмож
век предполага, Господ разполага."
ността за изкупление. Сякаш отдавна изгубеното ми дете
Усетих, че се опитва да се отдръпне от мен. Отново я
бе някъде там и аз имах възможност да го спася.
придърпах към себе си.
Разбирах това чувство.
- Не е ли твърде рано за подобни разговори? - обади се тя.
- И сега какво ще правим? - попитах.
Замислих се и отвърнах:
- Ще ми се да остана тук до теб и просто да съществу
- Може би дори вече е твърде късно.