Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Именно натам гледаше Мило, докато се обличаше. Зад гърба му Морфея се размърда в леглото.
— Кажи ми нещо, скъпа Морфея — каза той, докато завързваше вратовръзката си. — За какво мислиш, когато спя?
— Мечтая за времето.
Мило се обърна към нея.
— Наистина ли? И какво изпитваш?
Тя се усмихна със своята загадъчна усмивка, която отново и отново го притегляше към нея.
— Трябва да си роб, за да можеш да го разбереш. Да изпиташ какво значи да нямаш нищо свое, да бъдеш покорен. Аз съм от Азия и знам какво е да не притежаваш нищо, да гледаш как чужденците доят дори собствената ти земя. Но аз съм също и жена. Поставена съм в една пролука във времето като порцеланова балерина, за да ме взимат оттам, да ми се възхищават и после внимателно да ме връщат на мястото ми. Трябва да знаеш какво е да си бил близък с някого, да си угаждал на всичките му прищевки, да си го целувал, когато е плакал като бебе, преди да заспи, и след това да не те забелязва, когато се размине с теб на улицата или в ресторанта. — Тя го погледна през замъглените си очи. — Една играчка в кутия, каквато съм аз, не може да си позволи да мечтае за друго, освен за времето.
Той се приближи и се отпусна на ръба на леглото, за да може да я докосне.
— За такава ли се мислиш? — Всеки път, преди да си тръгне, имаше нужда да направи това, за да се увери, че тя е истинска, а не плод на неговото въображение.
— Много добре знам какво съм — продължи Морфея — Робиня на страстта.
— Може би именно в това се крие силата, която те правя така желана.
Тя се засмя.
— Не чак толкова.
— Но да владееш въображението означава да упражняваш най-висшата сила.
Морфея го проследи с очи, когато той стана и облече сакото си. Беше схванала смисъла на думите му.
— Какво ще направиш, ако минеш със своите приятели покрай мен? Ще ми се усмихнеш ли поне? — Това беше най-тежкият миг, мигът на раздялата. Когато той си тръгнеше, щеше да е по-поносимо — тогава тя можеше да се погрижи за тъпата, пулсираща болка, да я овладее. Но в този момент, когато реалността й се разкъсваше, единственото й желание бе да извърне лице и да се разплаче. Вместо това тя се усмихваше, защото знаеше, че това е, което той обича и иска от нея.
— Ще направя нещо повече. Ще спра и ще те целуна по двете бузи като най-скъпа приятелка. — Сърцето му туптеше силно и той си мислеше: „Когато се усмихне, аз виждам Сутан, когато съм с нея, имам чувството, че до мен е Сутан.“
Мило внимателно постави парите върху писалището.
— Au revoir, Морфея.
В самолета на Пан Ам, Крис спеше неспокойно и сънуваше сенки. Караше велосипеда си по обляна от слънцето селска местност във Франция. Отстрани, усмихната, Аликс поддържаше неговото темпо. Стройното й стегнато тяло, приведено над извитите дръжки, беше изпълнено с поразителна сексуална енергия.
Слънчевите лъчи, преминаващи през листата на причудливо разкривените платани покрай пътя, изпъстряха лицето й, като ту открояваха релефно чертите му, ту изцяло го потапяха в светлина.
Тя се усмихваше. Той видя равните й бели зъби миг преди сянката да я скрие от погледа му. Крис усети клона като невидима ръка с огромна сила, която го блъсна встрани, така че той за миг изгуби равновесие. Докато успее да изправи кормилото, Аликс бе отишла вече доста напред.
Крис я повика, но вятърът, който свистеше покрай него, отнесе думите му. Тогава той прибра глава между раменете си и се впусна след нея, като наблегна с такава сила върху педалите, че краката го заболяха. Но колкото по-бързо караше, толкова по-далечна изглеждаше тя, докато накрая се превърна в едва забележима точица на хоризонта.
Вместо да се откаже обаче той само удвои усилията си и накрая я настигна. Тя лежеше до своя велосипед встрани от пътя, прикована от гигантско ветрило към потъмнялата и влажна от кръвта й земя.
Когато самолетът докосна пистата, той се сепна и се събуди. Примигна, облиза пресъхналите си устни и се замисли за състезанието, за Аликс, която сега лежеше в болницата в Ню Йорк.
Чувстваше се виновен, че я бе изоставил там, сама и безпомощна.
Погледна през прозореца и видя Ница на фона на синкавите, забулени в мъгла планини, излезли сякаш изпод четката на някой импресионист. На летището се оказа, че авиолинията е изгубила багажа му. Той безропотно попълни формулярите с единственото желание час по-скоро да се махне от там. Не бе взел със себе си нищо особено ценно.