Господарят на войната

Саксите довършиха колибите си, а ние натрупахме още тръни и клонак върху ниските укрепления. Никой от враговете ни не се приближи до върха, нито пък ние слязохме надолу, за да ги предизвикваме. Разделих върха на части, и всяка част поверих на един отряд копиеносци. Моите седемдесет опитни бойци, най-добрите в малката ми войска, трябваше да охраняват ъгъла на укреплението, обърнат на юг срещу врага. Разделих новобранците на два отряда, по един на двата фланга на опитните воини. Защитата на северната страна на хълма поверих на дванадесетте Черни щита, подкрепени от опълчението и охраната на Каер Кадарн и Дурновария. Водач на Черните щитове бе един покрит с белези грубиян на име Найол, ветеран със стотина набези за зърно зад гърба си и с натежали от бойни пръстени ръце. Найол издигна на северната страна на укрепленията свой собствен импровизиран боен щандарт, който представляваше обелена брезова фиданка, забита в торфа, със завързано в горния край парче от черно наметало. В този измислен ирландски щандарт имаше нещо диво, дръзко и предизвикателно.

Все още не се бях отказал от надеждата да се измъкнем от този капан. Саксите може да си бяха направили колиби в речната долина, но възвишенията на север продължаваха да ме изкушават и на втория ден следобед пришпорих коня си, прекосих котловината, която се намираше срещу знамето на Найол и стигнах до отсрещното било. Отвъд хребета под бързо препускащите облаци се простираше огромно пусто поле. До мен се приближи Ийчърн, опитен воин, на когото бях поверил командването на един от новобранските отряди, изпратени а секат дърва. Той видя накъде гледам, досети се какво ми минава през ума и плю.

— Копелетата са там, там са — каза той.

— Сигурен ли си?

— Идват и си отиват, господарю. Все конници.

Ийчърн имаше брадва в дясната си ръка и сега я вдигна, за да посочи с нея на запад, където покрай пустото поле лежеше една малка долина, ориентирана в посока север-запад. Тя бе обрасла с гъсти дървета, макар че от тях се виждаха само върховете на короните им.

— Има път сред ония дървета саксите точно там се мотаят — каза Ийчърн.

— Пътят трябва да води към Глевум — предположих аз.

— Първо води при саксите, господарю. Копелетата са там, там са. Чух брадвите им.

Което означаваше, че пътя по долината е препречен с повалени дървета. Все още не се отказвах от идеята за бягство. Ако унищожим храната, мислех си аз, и оставим всичко, което можеше да забави хода ни, можеше и да успеем да пробием този сакски обръч и да стигнем до войската на Артур. Цял ден съвестта ми ме глождеше, защото моят дълг недвусмислено ми повеляваше да бъда с Артур и колкото по-дълго ме държаха приклещен на Минид Бадън, толкова по-трудна ставаше неговата задача. Чудех се дали ще можем да преминем през пущинака през нощта. Щеше да има половин луна, и това бе достатъчно, за да ни освети пътя, така че ако вървяхме бързо със сигурност щяхме да изпреварим основната част от сакския отряд. Можеха да ни настигнат шепа сакски конници, но моите копиеносци можеха да се справят с тях. Но какво имаше отвъд зелената пустош? Хълмиста земя, със сигурност, прорязана, без съмнение от реки, придошли от последните дъждове. Трябваше ми път, трябваха ми бродове и мостове, трябваше ми скорост иначе децата щяха да изостанат, копиеносците щяха да се бавят с тях, защото бяха длъжни да ги защитават, тогава саксите щяха да връхлетят върху нас като вълци догонващи стадо овце. Можех да си представя бягството ни от Минид Бадън, но не виждах как ще прекосим километрите, които ни деляха от Кориниум, без да станем жертва на вражите остриета.