Господарят на войната

Отстъплението ни накара саксите да тръгнат в атака. Те запищяха предизвикателства и бързо се спуснаха по хълма, но щурмът им бе закъснял. Хората ми се върнаха назад по пътя, прекосиха през един плитък брод потока, който ромолеше между хълмовете, хукнал към реката. Сега вече ние бяхме по-високо, защото отстъпвахме нагоре по стръмния склон на хълма, увенчан с древното укрепление. Моите хора поддържаха прави редиците си, щитовете им се припокриваха, а между тях стърчаха здраво стиснатите копия. Пред това доказателство за висока дисциплина и умение саксите спряха преследването на петдесет крачки от нас. Задоволиха се да ни крещят предизвикателства и обиди, а един от техните голи магьосници, които плескаха с кравешки изпражнения косите си, за да оформят стърчащи кичури, танцуваше отпред и ни проклинаше. Наричаше ни свини, страхливци и кози. Той ни проклинаше, а аз ги броях. В тяхната стена имаше сто и седемдесет души, а зад тях идваха и други, които още не се бяха наредили. Аз броях тях, а сакските командващи стояха на конете зад своята стена от щитове и брояха нас. Сега вече ясно виждах бойния им щандарт и наистина беше вълчия череп на Сердик с увисналата под него човешка кожа, но самият Сердик не се виждаше. Това трябва да беше един от неговите бойни отряди, дошли южно от Темза. Отрядът беше далеч по-многоброен от нас, но неговите водачи бяха твърде предвидливи, за да ни нападнат. Те знаеха, че могат да ни победят, но знаеха и какви ужасни жертви щяха да понесат в бой със седемдесет опитни воини. За тях бе достатъчно, че бяха успели да ни отклонят от пътя.

Ние бавно отстъпвахме нагоре по хълма. Саксите ни наблюдаваха, но само магьосникът им ни следваше, а след малко и той загуби интерес. Плю по нас и си тръгна. Ние с мощни възгласи посрещнахме страхливостта на нашия враг, но, да си кажа честно, аз въздъхнах с облекчение, че ни се размина атаката им.

Цял час ни отне прехвърлянето на седемте каруци със скъпоценната храна през древните торфени укрепления и изтеглянето им върху леко закръгления връх на хълма. Обходих овалното плато и установих, че това е чудесна отбранителна позиция. Върхът имаше триъгълна форма и при всяка от трите му страни земята стръмно пропадаше надолу, така че всеки нападател би бил принуден с труд да се придвижва напред само за да се наниже на нашите копия. Надявах се, че при такива стръмни склонове саксите изобщо нямаше да се решат на атака и че след ден-два вражият отряд ще си тръгне, а ние ще можем да поемем на север към Кориниум. Щяхме да закъснеем и Артур без съмнение щеше да ми е ядосан, но за сега поне бях опазил тази част от думнонската войска. Ние бяхме повече от двеста копиеносци и защитавахме тълпа жени и деца, седем волски коли и две принцеси, и бяхме намерили убежище на обрасъл с трева връх високо над дълбока речна долина. Намерих един от опълченците и го попитах за името на хълма.