Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Нито войната, нито мирът. Нито полкът, нито бригадата, нито дивизията. Никой не му даде звезда, лента, чин. Но 100-те бойни офицери, 500-те бойни подофицери, 5000-те бойни войници, които го наричаха Командира, му дадоха и звезда, и лента, и чин.
Есента на 1912… Есента на 1915… Есента на 1916… Есента на 1918… Но и есента на 1932…
Така завърши земния си живот полковият ми командир полковник Хараламби Тошков.
Така започна вечния си живот полковият ми командир Генерал Хараламби Тошков.
Отстъпление
Не го чакахме, защото противника чакахме.
Не отстъпихме и срещу нас никой не настъпи.
В природата, извън природата всичко се движи по пътя на най-малкото съпротивление. Тъй е в света от самото сътворение. Всички го знаят. Само ние не го знаехме. Не ние с малките звезди и малките ленти, а ония с големите звезди и големите ленти.
Всичките им познания по тактика и стратегия, по психология и логика, по ум и разум бяха премазани от премазания ботуш на последния войник. А ония бяха първи. Краищата се приближават. Краищата се схождат. Но те не се схождат. Защото ония не заплакаха, а войникът заплака.
На войника можехме да заповядваме да им отдава чест, да им вика „ура“ и да им застава във фронт, сам да бъде на фронта, когато ония не помирисваха фронта. Но на войника не можехме да заповядаме да плаче.
Той, който не плака в най-страшния порой в Добруджа и пред Битоля, в най-свирепия студ в Румъния и в Македония, който не плака нито когато се биеше, нито когато го раняваха, нито когато умираше, който се показа винаги и навсякъде мъж, заплака. Заплака като този, който е заплакал, защото много е обичал.
Когато се получи заповед за отстъпление, никой войник не повярва, никой не пожела да изпълни заповедта. Срещу никого не извадихме револвер, никого не пратихме на съд.
Войниците не повярваха. Но ние повярвахме защото с очите си видяхме. Видях и аз, и Власев. В други роти, в други полкове видяха Власевци и Георгиевци. Видяхме как войниците заплакаха.
В една сълза има повече гений, отколкото във всички музеи и библиотеки на вселената. Ламартин.
Войниците ни гледаха със същото доверие, с което бяха свикнали да ни слушат и да ни следват. Послушайте ни и сега, последвайте ни!
И те ни последваха. Но унищожете предварително всички бомби и патрони, които имаме тук на склад, защото не можем да ги вдигнем. Хвърлете ги в отходните места. Никои нищо не хвърля. По двама вдигат на тоягите си сандъците с бомби и патрони. Но сандъците са много, а тоягите — малко. Тогава пушките послужват. Как, пушките, които трябва да пазим като очите си? Да, пушките! Пушката е дърво, а душата — душа!
Ротата тръгва по заповед. Ротата спира без заповед. Всички войници свалят тежките товари и се обръщат още веднъж, за последен път, към позицията, нашата позиция. Към нивата, нашата нива, която година и половина сме торили, орали, сели и от която сега, тая есен, чакахме обилна беритба. Но мина буря и всичко помете. Всички стоят пред тая грозна картина, пред това грозно опустошение. Навели глава, всички войници плачат, както никой никога не е плакал пред собствената си нива. Защото, ако нивата сега не дава, идната година ще даде.
Но никой от нас не е пред своята нива. Всички сме пред Българската нива. А тя е опустошена и няма вече да бъде спасена.
Тръгваме. И всички сандъци с бомби и патрони се изнасят на ръце цели петнадесет километра. Никой не вярва, всеки все още се надява. А този всеки носи лични свои триста патрона, пет бомби, каска, маска, раница.
Но в Беранци не се спираме. След като овладя всичко вляво от нас, противникът — италианците — е далеч вече в тила ни. Знае, че по фронта си ще срещне фронтоваци, в тила — нестроеваци. И затова от нас бяга, тях търси. Всичките ни села, в които са прехраните, складовете са вече в негови ръце. В наши ръце остава само вярата, все още надеждата.
Но полето светлее. Тук огън, там огън. Всичко, което се напуска, се подпалва. Надеждата гасне. Все пак вярата остава.
След нашата бригада идва ред на втората, после — на първата. След нашата дивизия идва ред на шестата, после — сборната. Тъй, постепенно, както сме подредени, тъй и отстъпваме. А срещу нас никой не настъпва.
Защо срещу трите бляскави дивизии, които отстъпват, никой не настъпва?
Защото има някой, който командува този никой. Този някой разсъждава по всички правила на тактиката и стратегията, на психологията и логиката, на ума и разума. Той очаква от нас това, което сам би направил. Той мисли, разсъждава.