Смъртоносно бяло
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Корморан Страйк (bg) #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0382-7
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносно бяло». Краткое содержание книги:
А сега тя трябваше да се обади на Страйк и да му съобщи, че пет дни по-късно не разполага с полезна информация. Офисът на Уин, така удобно достъпен, когато бе започнала работа тук преди две седмици, сега бе грижливо заключван, когато на Герайнт и Аамир им се наложеше да излязат. Робин бе сигурна, че това е дело на Аамир, че е започнал да я подозира след инцидентите с изпуснатата гривна и подвикването на Рафаел, когато я бе сварил да подслушва телефонния разговор на Аамир.
– Поща.
Робин се извърна и видя добродушен на вид побелял човек да бута количка.
– Ще взема всичко за Чизъл и Уин, имаме среща – чу се да изрича Робин.
Пощальонът й подаде купчинка писма заедно с кутия с прозрачно прозорче от целофан, през което Робин видя вътре много реалистично изработен пластмасов зародиш. Отгоре имаше надпис: „Законно ли е да ме убиете?“
– О, господи, това е ужасно – промълви Робин.
Пощальонът се позасмя.
– Нищо не е в сравнение с други неща, които получават – рече утешително. – Нали помните онзи бял прах, за който говориха в новините? Твърдяха, че било антракс. Въздух под налягане, ей това беше. А веднъж доставих лайно в кутия. Смърдеше и през опаковката. Бебето е за Уин, не за Чизъл. Тя е тази, дето подкрепя свободния избор. Е, как е, харесва ли ви тук? – попита я той, явно склонен да си побъбрят.
– Страшно много – отвърна Робин, чието внимание бе привлечено от един от пликовете, така необмислено взети от нея. – Извинете ме.
Като обърна гръб на офиса на Изи, тя забърза покрай пощальона и пет минути по-късно излезе на терасата с кафенето, разположена на брега на Темза. Отделена бе от реката от ниска каменна стена, върху която бяха подредени лампи от черно ковано желязо. Вляво и вдясно бяха съответно мостовете „Уестминстър“ и „Ламбет“, първият боядисан в зелено като креслата в Камарата на общините, вторият – в алено като тези в Камарата на лордовете. На отсрещния бряг се издигаше бялата фасада на Лондонския общински съвет, а помежду двореца и кметството течеше широката Темза с искряща сивееща повърхност над тинестите дълбини.
Седнала встрани от ранните посетители на кафенето, така че да не бъде чувана, Робин насочи вниманието си към едно от писмата, адресирани до Герайнт Уин, които така безразсъдно бе грабнала от пощальона. Името и адресът на подателя бяха грижливо изписани отзад на плика с неравен курсив: сър Кевин Роджърс, Елмс 16, Флийтуд, Кент. Поради факта, че бе изчела много за фондацията на семейство Уин, Робин знаеше, че възрастният сър Кевин, който бе спечелил сребърен медал на бягане с препятствия на олимпиадата през 1956 година, е един от попечителите на фондацията „Равнопоставеност“.
Кое ли караше хората, запита се Робин, да прибягват до писма в съвремието, когато телефонните обаждания и имейлите бяха толкова по-лесни и по-бързи?
На мобилния си телефон откри телефонен номер за сър Кевин и лейди Роджърс, отговарящ на адреса. Каза си, че са достатъчно възрастни, та още да използват стационарен пост. Отпи глътка кафе за подсилване и написа отговор на Страйк.
Движа се по една следа, ще се обадя при първа възможност.
После изключи идентификацията на телефона си, извади химикалка и бележника, в който бе записала номера на сър Кевин, и набра цифрите.
След третото позвъняване отговори възрастна жена. Робин заговори с уелски акцент, за който се опасяваше, че никак не го бива.
– Може ли да говоря със сър Кевин, моля?
– Дела ли е?
– Там ли е сър Кевин? – повтори Робин малко по-високо. Надявала се бе да избегне да се представя за министър от правителството.
– Кевин! – извика жената. – Кевин! Дела е!
Чу се шум от тътрещи се по пода крака и Робин си представи карирани къщни чехли.
– Ало?
– Кевин, Герайнт току-що е получил писмото ти – каза Робин и примижа, тъй като акцентът й бе някъде по средата между Кардиф и Лахор.
– Прощавай, Дела, какво? – немощно избъбри мъжът.
Изглежда беше глух, което се явяваше едновременно и предимство, и спънка. Робин заговори колкото можеше по-високо и отчетливо. Сър Кевин я чу чак на третия й опит.
– Казах на Герайнт, че ще се наложи да подам оставка, освен ако не вземе спешни мерки – обясни той с нещастен тон. – Ти си стара приятелка, Дела, и това беше... все още е благородна кауза, но трябва да мисля и за своята позиция. Аз го предупредих.
– Но защо, Кевин? – попита Робин и взе химикалката.
– Той не ти ли показа писмото ми?