Смъртта на една марионетка [bg]

Е, добре, рече си Роза, сама си е виновна. Като си представяше въображаемите подигравки на Кити, тя започна да се чуди как въобще й хрумна жалката идея за осиновяването, камо ли да стигне дотам, да дойде в къщата на това чудовище и да постави въпроса. И какво, да ме вземат мътните, питаше се Роза, сега адвокат на дявола, искаше да прави на своите години с това дете? А скъпият Ърнест, който беше отгледал три и макар да бе сляпо привързан към внуците си, едва намираше по половин час на седмица да си поиграе с всеки и да ги поглези. Как ли щеше да се справи той? Няма защо да се укорява, помисли си тя смело. Стореното, сторено. Сега й оставаше само да се оттегли възможно по-достойно. И тъкмо щеше да го направи, Кити затвори вратата.

Щракването прозвуча ясно и силно. И безвъзвратно. След като блъсна вратата, Кити облегна гръб на нея по начин, който се стори на Роза доста заплашителен. И после се усмихна. Ужасна усмивка. Тънката й горна устна с пресилената си похотлива извивка не се разтегна настрани. Вдигна се нагоре — така враждебно настроените животни си показват острите резци. По белите й зъби проблесна светлината. Изглеждаха опасни. После спря да се усмихва и стана още по-лошо. Защото Роза, разсеяла се за миг по тези всяващи смут бели зъби, направи грешката да погледне Кити в очите. Поразителен лазурен лед. Нечовешки. Изведнъж въздухът в помещението стана спарен и пропит със страх. И Роза разбра. Разбра, че всички шеги, предположения и полусериозни теории, разменяни в стаята за почивка, всъщност са били реални факти. Кити наистина се е отървала от съпруга си заради неговите пари и своята свобода. И сега тя, Роза, е сама с една убийца.

Роза осъзна, че е задържала дъха си, и внимателно го изпусна навън, опасявайки се да не би и най-лекият шум да привлече вниманието на Кити и да задейства скрит в нея импулс за унищожение. Опита се да мисли, но всички мозъчни процеси бяха спрели. Опита се и да помръдне, но с ужас установи, че не просто е стъпила на пода, както предполагаше, а направо е пуснала корени като хилядолетно дърво. Сърцето й блъскаше в гърдите, а кранът продължаваше да капе. И на Роза й се струваше, че безкрайно дългото време между две капвания и между два удара на сърцето й натежава от противното пулсиращо бучене на злото.