Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Взех една кърпа, намокрих я в мивката и измих лицето и ръцете си. След това свалих дрехите си и изтрих тялото си с мокра гъба. Водата беше студена, а в кухнята не беше кой знае колко топло, но усещането да се почувстваш отново чист беше прекрасно.

Облякох отново мръсните си дрехи и напъхах петте бутилки в това, което бях започнала да наричам „чувала на Дядо Коледа“. Осъзнах, че повече нищо не мога да побера. Нямаше начин да взема картините, но сложих бижутата в джоба на панталона си. Метнах торбата през рамо и излязох през вратата на кухнята.

На идване минах отзад през гората, така че никой нямаше да се изпълни с подозрение, ако не ме види да се връщам по шосето. Надявах се само да не ме зърнат в гората, защото ако ме забележат, натоварена с „чувала на Дядо Коледа“, сигурно щяха веднага да се втурнат към къщата на госпожа Несбит. А ако някой стигне там преди Мат, щяхме да изгубим храната, водата, всичко.

Вървях възможно най-бързо, като се проклинах, задето бях натъпкала калъфката с толкова много неща. Беше един от дните без късна закуска или обяд и бях гладна. Водата къркореше в стомаха ми.

Веднага видях братята ми. Спомних си, че те сечаха дърва и за съседката. Още нещо за носене от къщата й.

За миг се зачудих дали да продължа направо до къщи, да оставя торбата и тогава да се върна при тях. Но ако мама ме види с всички тези неща, ще трябва да й кажа за госпожа Несбит, а исках да отложа колкото се може по-дълго лошата новина. Така че оставих торбата зад едно дърво, в случай че някой ме види да говоря с Мат и Джони.

- Госпожа Несбит умря - прошепнах. - Преди няколко дни ми каза да вземем всичко, което може да ни е от полза. В къщата й още има течаща вода. А в резервоара на колата й е останал малко бензин.

- Къде е тя? - попита Джони.

- В леглото си - отвърнах. - Питър й е казал, че в болницата вземат телата на починалите и тя каза да я занесем там, ако така е по-лесно за нас. Преди няколко дни водихме дълъг разговор.

- Аз трябва ли да помагам за това? - ужаси се Джони. - Трябва ли да отида у тях?

- Не - успокои го Мат. - Но ще трябва да ни помогнеш да донесем всички неща у дома. В гаража й има ръчна количка. Можем да я напълним с дърва. Миранда, имаш ли нещо против да се върнеш в къщата и?

- Не, разбира се, че не - уверих го.

- Добре тогава - кимна той. - Ще вземем всичко каквото можем от дома й. Имаш ли представа как се кара кола?

- Като натиснеш педала на газта, тръгва, а на спирачката - спира - осведомих го.

Мат се ухили.

- Ще се оправиш. Ще закараме вана там и ще донесем всички празни бутилки и кани, които имаме, за да ги напълним с вода. Ще натоварим всичко във вана и аз ще го върна, а ти ще шофираш колата на госпожа Несбит. След това ще дойда пак, ще взема госпожа Несбит и ще я закарам в болницата. Докато се върна, къщата сигурно ще е разграбена, но вече ще сме взели най-важното.

- Когато се върнеш за госпожа Несбит, напълни отново колата - казах му. - Честно, тя не би имала нищо против.