Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

15 ноември

Отидох в спалнята си, за да потърся чисти чорапи (по-точно не много мръсни), и докато бях там, реших да се премеря.

Имах върху себе си няколко ката дрехи. Въпреки че печката с дърва гореше денонощно, в слънчевата стая никога не ставаше достатъчно топло. Разбира се, да излезеш от слънчевата стая, за да отскочиш до кухнята, килера или да се качиш на горния етаж, беше все едно да се отправиш пеша към Северния полюс. Все пак не тръгваш за там по бикини.

Бях облякла бельо, дългите долни гащи (понякога си спомнях колко бях разстроена, когато мама ги купи миналата пролет, а сега не спирам да й благодаря, поне наум), клин, джинси, две ризи, пуловер, зимно палто, два чифта чорапи и обувки. Не си сложих шал и ръкавиците останаха в джоба на палтото, защото знаех, че няма да остана дълго горе.

За великото мерене си свалих обувките и палтото. Според кантара с дрехите тежа 43,5 килограма.

Не мисля, че е толкова зле. Никой не умира от глад, ако тежи 43,5 килограма.

Миналата пролет тежах 53,5 килограма. Повече се тревожех за мускулната маса, която съм изгубила. Плуването ме поддържаше в добра форма, но сега не вършех нищо, освен да нося дърва и да треперя.

Искаше ми се да отида до езерото и да се попързалям, но сърце не ми даваше да оставя мама сама. Когато я оставях, за да посещавам госпожа Несбит, правех нещо добро за някой друг. Но пързалянето беше само за мое удоволствие и не можех да го оправдая пред себе си.

И братята ми са много слаби, но изглеждат така, сякаш са направени само от мускули. Мама има болнав и мършав вид. От известно време яде по-малко от нас, но все пак не мисля, че може да умре от глад.

Имаме храна, но трябва да сме много внимателни. Кой знае кога ще можем да се снабдим с още. Дори Питър вече не носи нищо, когато идва.

Денят на благодарността е следващата седмица. Питам се дали ще имаме за какво да сме благодарни.