Московският клуб (Къртица 3) [bg]

По улиците беше невидим. В учрежденията бе център на внимание. Няколко касиери го изгледаха, когато влезе. Той се отправи към гишето, където се водеше сейфа. Към него се приближи тъмнокос, спретнат млад човек.

— Моля ви, напуснете незабавно — каза той.

— Искам да ползувам сейфа си — отговори Стоун бързо.

За момент младият мъж се почувствува неудобно.

— Как се казвате?

— Вижте, наистина имам сейф тук. Знам как изглеждам. Имах доста неприятности. — Говореше бързо, редеше изреченията едно след друго, защото така щяха да бъдат по-смислени, отколкото всяко поотделно. — Известно време бях отхвърлен от обществото, но вече съм добре.

— Съжалявам — каза мъжът без следа от съжаление.

Стоун измъкна връзката си с ключове, извади двете ключета за сейфа и ги сложи на гишето.

— Може ли да седнем?

— Разбира се — отвърна без желание служителят и го заведе встрани от другите клиенти.

— Трябва да ви кажа, че ме изненадахте. Повечето наши клиенти…

— Не е нужно да ми обяснявате — каза учтиво Стоун. — Веднага щом си взема парите, ще се приведа в добър вид.

— Знаете процедурата, предполагам? — запита го служителят. Явно още го подозираше.

— Разбира се. Аз подписвам една бележка, с която моля да бъда допуснат до сейфа. Вие сравнявате подписа с този на картона от досието.

— Точно така. Как се казвате?

— Чарлз Стоун.

Мъжът се поколеба. Дали позна името?

— Един момент, мистър Стоун.

Дали на пода до бюрото нямаше звънец, както имат касиерите?

— Момент да взема документите ви, мистър Стоун — каза той и отиде зад гишетата на касиерите.

След минута се върна с картончетата с подписите. Очевидно не беше разпознал имената и допусна Стоун в хранилището.

Сейфът на баща му се оказа истински шок. Под разписките и другите книжа имаше малък бял плик. Всичко останало бе пари в брой. Огромно количество — може би над сто хиляди долара в банкноти по двадесет и по сто. Цяла купчина банкноти, дебела почти педя. Чарли просто не можеше да повярва на очите си.

Помоли изумения служител да му донесе торба за парите и я получи наистина бързо. Само след миг се озова отново на улицата, скрил платнената торба под протритото си палто.

Бавно се измъкна от Харвард Скуеър, движейки се предимно по страничните улички. Към пет часа откри едно малко евтино ресторантче на Инмън Скуеър, остави количката на тротоара и седна вътре да се нахрани. Докато хапваше от месото с картофи и отпиваше от топлото кафе, отвори плика.

Вътре имаше писмо, написано на старата пишеща машина на баща му поне преди десет години. Хартията бе започнала да жълтее.