Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Преди да схвана целия смисъл на отговора, се върнаха двамата другари на моя информатор и разговорът се прекъсна. Трябва да си призная, че макар да им бях пленник, не се отнасяха лошо към мен. Дадоха ми да ям и ми отредиха място в кораба. Още преди обаче да се бях разчувствувал, осъзнах, че и този път действията им направляваше не някакъв по-висш морал, а просто даденостите на ситуацията, които те схващаха естествено и по своему. Не се бояха, че ще избягам. Бяха убедени, че като съзнателно същество съм осъзнал безцелността на всяка съпротива, както и това, че — макар и за себе си — те действуват и в мой интерес. Без тях наистина бих загинал преждевременно на моята, превърнала се в пустош планета. А ако въпреки всичко се бих решил на нещо необмислено, още в момента на намерението биха могли да ме вразумят. Четенето на мисли (господи, този израз в земната си употреба какъв профански елемент, какво съмнение за мошеничество и шарлатанство носеше! — но щом няма по-подходящ израз от него…) ги защитава от заплаха от съзнателната част на природата. Интересно, дали могат да се запазят по-добре от земното човечество! — и от нападението на несъзнателните сили на природата?
Приех кътчето, което ми предложиха — какво друго бих могъл да направя? След възстановяване на спокойствието за тялото се опитах да подредя у себе си всичко онова, което чух преди малко. От това зависи бъдещето ми.
От това ли наистина?
Все едно, сега мога да размишлявам. Аз все още не мога да не мисля. Естествено, това означава и че мислите ми се контролират. Но какво губя в случая? Най-много живота си, въпреки че е малко вероятно. За момента те имат по-голяма нужда от мен, отколкото аз от тях. Е, та аз ще си мисля за каквото си искам, а те да мислят за мен каквото си щат!
Без лъжа! Без насилие! С това се започна… Чух го и започнах да се надявам… Ужасът от изчезването на земното човечество започна да се превръща в надежда: дано по-голямото цяло да е успяло? Значението на всяка катастрофа намалява, колкото по-отдалеч и по-отвисоко я гледаме. Ако съществува едно общество с космически мащаби, тогава това, което е станало със Земята, е било само една местна лавина. Погребала била едно село. Тъжно. Но преобладаващото мнозинство се е спасило.
И то как! По-мъдро, по-богато, по-здраво. Маслиновото клонче на поетите, надеждата!
Престанали били войните, беше казал. Та повече не е имало тайни. Все пак надали е било толкова просто… Ако насилието изпадне в криза, в криза може да изпадне и властта. Където няма никаква власт, там — с нашия начин на мислене — има анархия. Разбира се, в индустриалното общество трайната анархия е невъобразима, освен ако не се качим обратно на дървото. Но път назад няма: мускулите на човешките ръце са слаби, а с пръстите на краката си той вече не може да хваща. Все пак някакъв ред трябва да се създаде на всяка цена, ако иска да оцелее. И те са го създали.
Редът на целесъобразността. Където съхраняват онова, което е полезно, от което имат нужда, и отхвърлят онова, което е излишно. Красиво звучи. Какво е станало? Какво е останало от него? Лъжата е излишна. А литературата? Поезията? Сублимиралата лъжа? Наистина невинна — поне когато е невинна — лъжа. Какво е станало с поезията? Нищо. Най-много да се е превърнала в посмешище. А не е ли смешно да измисляш очевидни неща? Защото всичко е явно и няма тайни, никакви. Какво иска поетът? Да мечтае? Ами! Да възпламенява към революция? Срещу кого? Да развлича? Но може ли да каже нещо, което не е всеизвестно?
Трябва да е съвършен свят, сигурно най-съвършеният от всичките. Вълненията са се успокоили, чувствата са девалвирали…
Представих си, че живея там. Обичам една девойка и не мога да го скрия. Ако и тя ме обича, нищо страшно — по-бързо ще се изясни. Ала ако не ме обича? Ако ми се присмее? Как да го понеса? Чувам как се смеят с нея и другите, защото нали няма тайни, всеки знае, всеки се смее над това как съм се изложил!
Друго. По-умен съм, по-талантлив от шефа си. Затова се и мразим взаимно. И знаем, че и другият мрази… Как да се гледаме в очите всеки ден?
Но може ли шефът ми да бъде по-глупав от мен? Та глупостта не може да се прикрие!
Освен ако не мисли за нищо!
Тук, на Земята, мисълта не може да бъде заловена. А там не може да бъде заловена липсата й.
Какъв свят е този, където единственото оръжие за самозащита на човека е способността да не мисли за нищо?! Може би това е най-голямото усилие, на което е способен човешкият разум, ако наистина е способен; да се самоотрече…
В отделни случаи: това е фокус. Масово: форма на живот. Общество, което живее и произвежда сред цивилизовани условия, за да съществува. Вече няма закони, а само правила, защото няма какво да възпира, а само да урежда. Тъй като съзнанието му се направлява само от целесъобразността, постъпките му се определят само от полезността, от всичко останало първо се абстрахира, а впоследствие го и изолира. Функцията на мисълта се трансформира, не иска повече да създава, а само да поддържа. Единствената й работа е контролът на привичките, поддържането на действието будно… Творческият мозък на човека става перфокарта, която знае само назубрената програма. На вид пришълците почти не се различават от нас, земните хора. Но по затворените им устни е изписано неизбежното им бъдеще, което…