Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Скъпа, не е безопасно да се разхождаш тук сама — сепна я познатият глас и я измъкна от глъбините на спомените.
— Свършиха ли танците? — попита тя, без да показва раздразнението си.
— За мене свършиха — отвърна тихо той.
— Иси сигурно е доста разочарована, че си си тръгнал рано. Тя изглежда харесва твоята компания — саркастично произнесе тя всяка дума. И когато вдигна високо красивата си глава, се взря в него с леденостудени очи.
— Ревност ли откривам в тези хубави очи? — промърмори той, хващайки брадичката й с твърди пръсти. Пронизващите му тъмни очи светеха като въглени на лунната светлина, изливаща се над езерото.
— Има ли жена в Луизиана, която не те познава? — възрази тя.
— Малко, може би — каза той, като повдигна рамене, а чувствените му устни се разтегнаха в тънка усмивка. — Казах ти, че невинаги съм водил примерен живот.
— Да, и Ивон ме предупреди, че си жребец — самец — призна Карес печално, с горчива усмивка, която предизвика трапчинки по бузите й.
— Дори измамниците могат да се променят, скъпа, под подходящо ръководство — закачи я той, очертавайки с пръст пълната й долна устна.
— А ако греховете му не подлежат на изкупление? — прошепна тя със закачка в гласа.
Усещането, предизвикано от досега на пръстите му, топлината на тялото му, толкова близо до нейното, изпращаха по вените й бавно, палещо, сладко желание.
— Всеки е способен да изкупи греховете си, мила. Може би просто трябва да намери подходящия човек, който да му покаже пътя — противопостави й се той нежно. След това се наведе и впи устни в нейните, зажаднели за целувка, с такава страст, че я привлече към себе си, механично, водена от собственото си изкушение.
Той я държеше в прегръдките си, докато устните му притискаха нейните с дълбока, наркотична целувка, която изчисти всички съмнения, всички мисли от главата й. Тя потъна в него както той в нея, като устремена река, вливаща се в приветстващата я прегръдка на морето.
— Ела! Има едно тихо място за нас — прошепна той в копринените й коси и я поведе, обвил с ръка кръста й, по едва забелязваща се пътека край утихналите кипариси.
Те излязоха от кръга жилища в средата на селището и ги оставиха зад гърба си. Лекият бриз от езерото носеше звуците на музиката и танците. Стигнаха до едно открито място между кипарисите, където стоеше четириъгълна, лятна къща покрита с кипарисови клони и листа, а стените й бяха измазани с пластир, примесен с мъх. Карес си отдъхна, като видя, че ще бъдат сами. Тази нощ тя искаше да се люби с Люсиен, да намери оня възторг с него, който успокоява, макар и за малко, съмненията и страховете от този мъж, който я държеше здраво до себе си чрез странна, невидима нишка.
Поток лунна светлина се спусна през преплетените клони и посребри тревата. Но от вътрешната страна на лятното жилище, през отворената врата, също се прокрадваше слаба светлина.
— Има ли някой там? — попита Карес с напрегнат глас.
Тя знаеше, че чоктоу живеят по много в едно жилище. Тази нощ нямаше желание да разделя с никой собствеността си.
— Не, Луиу е оставила да свети газената лампа, за да намерим пътя — отговори той, придърпвайки я към себе си — Ще бъдем съвсем сами тази нощ, скъпа, само с бухалите и Бруно за компания.
— Това е, което желая — прошепна тя, докато вървяха по високата трева към отворената врата.
— Ти си това, което аз желая, скъпа, моя. — Дрезгавият му глас бе изпълнен със страст, която само чакаше да бъде отприщена.
Отвътре лятната къща представляваше само една стая, със земна настилка, отъпкана с пластир и боядисана в бяло със стрити мидени черупки, донесени от течението. Грубо легло с дюшек от оплетена тръстика, чаршаф от кожа на сърна и черно одеяло от козина, което лежеше преметнато върху него, стоеше почти в средата на единствената стая. Сега Карес можеше да види, че имаше няколко малки глинени газени лампи, които висяха на въжета. Беше примитивно, но чисто и изпълнено с уханието на дивия жасмин, който се виеше по вратата и по празните ъгълчета на къщата.
Бруно възпроизведе нещо като поздрав, когато влязоха, след това се търколи и заспа. Той не беше сам, до него имаше още две кучета от неопределена порода. Те също затупаха приятелски с опашки.
— Изглежда, че Бруно си е довел дами в къщи — засмя се Люсиен.