Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— О, да, това е, което искам, което трябва да имам! — извика тя. Ръцете й обвиха гърба му, докато тя се огъна, за да го посрещне със своя тласък. Силата на обсебилото я желание я смайваше. Тя посрещаше тласъка с тласък, отвръщаше на възторжения стон с възторжен стон. Тя почувства сълзи да се стичат по бузите й, когато, отхвърляйки всички задръжки, те се пренесоха в друг, замайващ свят, изпълнен от спираловидния танц на любовта, с екзалтирана хармония на движенията, чувствени усещания и сливане на духовете.
— Карес, обичам те, — думите се изтръгнаха от гърлото му, когато той достигна върха на удоволствието.
— Люсиен, любов моя, обичам те! — отвърна като ехо тя и гласовете им звучаха като един-единствен възторг от върховното удоволствие и пълната наслада, обединили телата и душите им в едно.
Хладът на кадифената нощ ги обгръщаше, легнали под мъхестото одеяло от черна, мечешка козина. Той я притискаше към себе си, а златни кичури от косите й се пилееха по гърдите му и по тъмната козина на одеялото. Малките газени лампи бяха угаснали и само промъкващата се през вратата и отвора на покрива лунна светлина докосваше със сребро копринените й коси. Бавното й, едва доловимо дишане показа на Люсиен, че тя е заспала, изтощена от дългия ден.
Въпреки тревогите, които заплашваха да го обземат, той не можа да заспи. Бе обзет от угризения и странни, чужди за него мисли. Ако можеше, щеше да промени миналото си, но знаеше, че това е невъзможно. Но ако не бяха трагичните грешки от миналото, той нямаше да държи в ръцете си тази прелестна жена. Противоречието, което измъчваше душата му и отнемаше съня му, бе, че ако тя узнаеше истината за миналото, Люсиен можеше да я изгуби, а на това той щеше да се противопоставя с всяка фибра на тялото си. Но той знаеше, че има начини да бъдат откривани тайните. Имаше хора, които щяха да бъдат твърде щастливи да я осведомят за другите страни от характера на съпруга й. Затягайки прегръдката си, той се закле тихо в самотата на нощта, че ще я предпазва от истината толкова дълго, колкото бе възможно. Мисълта, че тези нежни сиви очи могат да го гледат с отвращение и омраза, режеше като нож. Не, тя никога не трябваше да узнае истината. Никога.
18.
Непроницаемата, маслиненозелена вода се простираше пред тях в криволичещият си път под надвисналите огромни клони. Тишината бе постоянният им придружител, след като изпращачите от Чоктоу останаха зад гърба им. Само ритъмът на спускащите се и вдигащи се гребла нарушаваше спокойствието на следобеда.
Карес седеше на носа на пирогата и гледаше преминаващите покрай тях картини от дивата природа, а ръката й опипваше от време на време малката кожена торбичка в джоба й. Луиу я бе дръпнала настрани, докато Люсиен се сбогуваше с войните на Нашоба и с него самия.
— Вземи това, дете мое — тихо рече старата жена, поставяйки в дланта й малка торбичка от еленова кожа.
— Скрий я у себе си — напътстваше я тя, докато озадачената Карес пускаше кесията в джоба на костюмите си. — Не позволявай на никого да я види, но ако се чувстваш уплашена, извади кристала от торбичката и остави слънцето да го затопли в ръката ти. Това е магия срещу онези, който ти желаят злото в Сан Рьогре — обясни тя, докосвайки още веднъж бузата на Карес, жест, който приличаше на благословия.
Преди да успее да попита Луиу кой й желае злото в плантацията, Люсиен застана до нея и я подкани да тръгват.
За последен път Карес видя жената индианка, когато изтласкаха пирогата от покрития с мъх бряг на езерото Понтчартрейн. Майката на Нашоба стоеше настрана от останалите, обърната на изток, към изгряващото слънце. Тя държеше по нещо във всяка от вдигнатите си ръце. Карес бе твърде далеч, за да види какво е то, но й се струваше, че устните на жената се движат като при магия или молитва.
Един броненосец, показал се от купчина сухи листа, накара Бруно да започне да души и лае, което извади Карес от размислите й. Тя се обърна да успокой кучето, докато преминат. Допирът до рунтавата му козина и кривенето на несръчния броненосец повдигнаха настроението й. Като слънцето, което се показва иззад облак и разпръсква сенките, така и земните действия на Бруно разсеяха притесненията й около завръщането в призрачната атмосфера на Сан Рьогре. За седем години останките на Аурора отдавна са изгнили в тропическия климат на Луизиана в мраморната й гробница. Нямаше никакъв дух: единственият призрак, който обитаваше стаите в плантацията бе сътворен от самата нея, от мълвата и суеверията на робите.
— Като се върнем, ще изпратя покана на семейство Сониер, да дойдат на кратка визита — проговори Люсиен за първи път от часове. Дори когато спряха да хапнат за обяд, той изглеждаше далечен и обзет от мисли.