Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Търговията с британците беше забранена от френските закони в колонията, въпреки че плантаторите от време на време трябваше да прекарват контрабандно реколтата си от индиго с британските кораби, чакащи на устието на Мисисипи, за да оцелеят. Беше ли това само ангажимент, който той прикриваше, или беше нещо много по-сериозно? Ако той, член на върховния съвет, съставен от видни граждани, който съветваха губернатора, можеше да се срещне с британски офицер в изолираното село Чоктоу — среща, забранена от френския закон, — то той бе способен на всякаква измама. Какви ли други лъжи й е наговорил?
— Скоро ще бъдем в Сан Рьогре — каза й той с по-нежен тон, съзирайки лекото й треперене, за което си помисли, че е признак на умора.
Въздухът бе топъл и тежък в гористите блата, почти преситени от влажност. На никой не можеше да му бъде студено във влажния и топъл климат, освен ако не беше болен и той се прокле тихо още веднъж за това, че й позволи да го придружи през носещите треска блата.
Карес му се усмихна леко, след което му обърна гръб. Плантацията с нейната тайнствена атмосфера не беше спасение, а само друг въпрос в обърканото й съзнание.
Люсиен смръщи вежди, защото усети, че тя се е отдръпнала от него и е изпаднала в едно от меланхоличните си настроения, които я спохождаха в манастира на урсулинките. Той никога не би й позволил да го придружи до селото Чоктоу, но си помисли с мрачно изражение, че не знаеше как би могъл да я спре. Тя можеше, независимо от крехката си външност, да бъде невероятно упорита. Може би едно посещение на приятелката й Ивон ще отстрани тъгата от нежните й сиви очи, ще я приближи до него. Нищо не можеше да се направи: тя трябваше да бъде предпазвана, дори ако това означаваше да престане да му вярва. Лицето й бе помрачено, забеляза той, като гледаше елегантната линия на гърба й. Сега знаеше защо винаги е пазил сърцето си от любовта — болката беше твърде силна. Но дълбоко в себе си знаеше, че каквато и цена да плати, за да я задържи при себе си, няма да бъде достатъчно висока. Той трябваше да я има, защото тя беше неговата съдба.
Есенното слънце залязваше, когато те достигнаха сенчестите земи на имението. Бруно, освободил се от тясната пирога, радостно затича към къщата. Вкусна миризма на сготвено месо се носеше във въздуха и кучето се втурна към кухнята.
— Чувствам се изгладнял като Бруно — призна Люсиен, като вървеше до Карес. Той усещаше хлада и отдалечаването й по държанието й, по нежеланието да го погледне.
— Хубаво ще е да се потопя във ваната — отбеляза тя с учтив тон, докато вървяха през кухненските помещения.
Нуждите и на двамата трябваше да почакат, тъй като, щом стигнаха сянката на долната веранда, видяха озадачени позната фигура. Филип Дюбрюл стоеше и водеше нещо, което би могло да се нарече като напрегнат разговор с Доминик.
— Господи! Какво прави той тук? — прокле Люсиен. — Мислех, че сме се освободили от него.
Филип и Доминик се обърнаха, като чуха стъпки по посипаната с натрошени мидени черупки пътека. Филип гледаше гневно, но чертите му омекнаха, след като забеляза Карес. В елегантната поза и в самурените очи на Доминик имаше предизвикателство.
— На какво, ако смея да попитам, дължим удоволствието от твоята компания? — произнесе саркастично Люсиен, вперил поглед във Филип.
— Корабът, който снабдява с провизии надолу по реката, донесе слуха, че банда чоктоуси напада френски плантатори на север оттук, недалеч от селището Батон Руж — отговори хладно Филип, а тесните му кехлибарени очи гледаха само Карес. — Бях загрижен за мадам Сент Амант, понеже чух, че ти отсъстваш.
— Благодаря ти за загрижеността, както виждаш, ние се върнахме — каза Люсиен с тон, който учтиво му посочваше да си върви. — Има други по реката, които трябва да предупредиш за опасността.
— Вярвам, че екипажът на снабдителния кораб спира във всяка плантация и известява за опасността — говореше Филип, когато близо до конюшните голямата камбана, използвана да събира робите от полето, зазвъня. Дълбоките й тонове звучаха в бърз ритъм, който двамата мъже и Доминик изглежда разпознаха.
— Заведи Карес вътре! — нареди Люсиен на Филип, а в същото време градината зад къщата се изпълни с прислужници, привлечени от камбанния звън.
— Карес, ела горе! — настоятелно й говореше Филип, повел я за ръка към стълбите, които водеха към втория етаж на къщата.
— Какво е това? Какво става? — питаше Карес с разтреперан глас. След това, виждайки Люсиен да пресича градината, откъдето изтича мъж с пушка в ръка, тя извика: — Люсиен!