Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Това се вика — литературна близост! Върви другарувай с „Новый мир“! Дивен аргумент: били преместили финландската граница! И аз съм битият, наклеветил съм в повестта. А как да им разкрия докрай „вътрешната си концепция“: „Ами че нападението срещу Финландия си беше агресия!“ Тук работата не е само в Дементиев, по-нататък в разговора и Твардовски ще ме прекъсне:
— За принципни отстъпки от ваша страна и дума не става, нали не сте против съветската власт, иначе изобщо нямаше да разговаряме с вас.
Е, това е либералното списание, факелът на свободната мисъл! Като са се хванали за тая „съветска власт“, иди им разправяй, че съветската власт не съществува от 18-а година.
Къде бяха единни всички? Осъдиха Авиета и фейлетонния стил на главата и изобщо всички изказвания за съветската литература, които се срещат в повестта: „Не им е тук мястото.“ (А къде им е мястото? На целия този куп квакаща лъжа все някой някъде веднъж може ли да отговори?) Тук ме смая общата немъжественост (или наплашеност, или оклюманост) на „Новый мир“: нали за тяхното тежко време през 1954 година, когато Твардовски бе свален заради статията на Померанцев „За искреността“, вземах от тяхно име реванш през погледа на страничен историк, а те в един глас начело с Твардовски настояваха: не бива! не бива да се споменава за „светлосинята корица“ — не бива! не бива да ни защитавате!
Мислех, че само за пред вестника са се разкаяли навремето, за пред ЦК, за отмятане на мероприятието. А те значи от сърце са се разкайвали: не е трябвало да пишат за искреността.
Бе обсъден и важният (за нашите условия) въпрос: ами като не е завършена повестта, като е само първа част, какво да нравим? Едни казваха: какво толкова, ще го пишем. Но Твардовски, който добре познаваше високопоставените си опекуни, изобщо прекрати обсъждането: „Лишени сме от възможността да съобщим, че това е първа част. Ще ни кажат: нека напише и представи втората, тогава ще решим. Принудени сме да я печатаме като завършено произведение.“
А тя не е завършена, всички сюжетни линии са увиснали!… Ала какво да се прави, такива са условията.
И тъй, разцепиха се мненията на „долните“ и „горните“ трябва ли да се печата повестта ми и като последен камък трябваше да легне мнението на Твардовски.
Колко различен беше той! — в различни дни, а понякога и в различни часове на един и същи ден. Сега той заговори като художник, който правеше забележки и предложения, далечни от редакционните цели, а за кандидат-член на ЦК и направо невъзможни:
— Изкуството съществува на тоя свят не като оръдие на класовата борба. Щом то научи, че е оръдие, вече не може да стреля. В преценките си за това произведение ние сме свободни: все едно че сме на онзи свят, не разсъждаваме — ще мине ли, няма ли да мине… Четем ви не с редакторско, а с читателско око. Това е щастливо състояние за редакторската душа: иска ти се да дочетеш произведението час по-скоро… Съвременността му е в това, че събуденото народно съзнание дири нравствена сметка… Не било завършено. Великите произведения винаги съдържат черти на незавършеност: „Възкресение“, „Бесове“, че къде ли го няма това?… Ние искаме да напечатаме тази повест. Ако авторът поработи още над нея — ще я пуснем и ще я браним според силите си и дори повече!
Така той внезапно наклони везната в полза на „младите“ (те бяха го трогнали с пламенните си речи) и против своитв заместници (макар че очевидно беше им обещал друго).
И веднага след това, на същото заседание, заговори съвсем други неща: ту — за съветската власт; ту — „заглавието щи махнем“, без да пита няма ли насрещни мнения. Ту прекъсваше отговора ми с държавнически реплики, с покровителствен тон и в политиката, и в майсторството. Беше абсолютно сигурен, че във всички обсъждани въпроси е по-вещ от присъстващите, че само той проумява пътищата на развитието на литературата. (Толкова извисено умееше да разсъждава! — а и днес не се сдържа да не помърмори: „пуснал си брада, за да…“ — не знаеше, че брадата е вече втора… Това беше не просто мърморене, а подчиненост на личното му мнение спрямо мнението на компетентните органи.)
Възразих на всички най-подробно, но само защото бях сколасал да запиша добре всичките им изказвания и те все едно бяха пред мен на листа. Само на едно местенце се запалих: какви отстъпки се искат от мен? Русановци са милиони, юридически съд над тях няма да се провежда, толкова по-задължителен е съдът на литературата и обществото. А без това нито литературата ми трябва, нито ми се ще да пиша.