Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Когато довършвах първата част на „Болницата“, виждах, разбира се, че няма да я вземат за печат. Най се надявах на самиздат, защото приятели ми препоръчаха да я давам за обсъждане — в московската секция „Проза“, в Мосфилм — и така да утвърдя и легализирам безконтролното й разпространяване. Но за да мога да направя всичко това, трябваше да имам безукорното право да се разпореждам със собственото си произведение, а нали бях задължен да го занеса първо в „Новый мир“. След всичко, което Твардовски вече беше ми отхвърлил, изобщо не можех да се надявам, че той ще я публикува. Но в случая загубата на един месец беше неизбежна.
От онова си спречкване не бяхме се виждали. С учтиво писмо (все едно че нищо не е ставало) уведомих А. Т., че скоро ще предложа половин повест и много моля да не ме бавят много с редакционното решение.
Сърцето на А. Т., разбира се, трепнало. Вероятно той не е преставал да се надява на литературното ни обединяване. Той все обясняваше нашата кавга с моя лош характер, с припряността на постъпките ми, с упорството ми в грешките — но всички тези пороци и дори нещо отгоре той беше готов великодушно да ми прости.
А да прощава или да не прощава не предстоеше на никого от нас. На някого от двама ни трябваше да се продуха главата. Моята вече беше продухана от първите затворнически години. След Хрушчовата реч на XX конгрес започна това развитие и А. Т. Но както и за цялата партия, то скоро се забави, после се заплете и дори тръгна назад.
Твардовски, както и Хрушчов, беше в доживотен плен на приетата идеология. И при двамата природният им ум безсъзнателно се бореше с нея и когато побеждаваше — те достигаха върха си. Един от тези върхове на селяка Хрушчов беше отказът от световната революция чрез война.
В „Новый мир“ още в мига, когато получили ръкописа на „Болницата“, го превърнали в поверителен документ, така наредил Твардовски. Страхували се, че ръкописът ще се изскубне, ще тръгне, опасенията им били чак комични: не давали да го четат… в собствения им отдел „Проза“! А от мен повестта вече беше плъзнала по Москва, крачеха самиздатските батальони!
На 18 юни — две години след многообещаващото навремето обсъждане на романа, се състоя обсъждането на първа част на „Болницата“. Мненията се разделиха, дори рязко. Само деликатният професионален начин на изразяване замазваше тази пукнатина. Може да се каже, че „младата“ част на редакцията или „долната“ по служебно положение беше енергично за печатането, а „старата“ или „горната“ (Дементиев — Закс — Кондратович) също толкова категорично против. Току-що постъпилият в редакцията Виноградов каза; „Това ако не отпечатаме, не знам за какво съществуваме.“ Берзер: „Недосегаемият рак е превърнат в обект на изкуството.“ Мариянов: „Наш нравствен дълг е да я предоставим на читателя.“ Лакшин: „Такова сборище на положителни герои отдавна не съм срещал в нашата литература. Да държим тази повест под ключ, да не я дадем на читателя — с такъв грях съвестта ми не може да се нагърби.“ Закс взе да замазва и замъглява съвсем ясни неща; „Авторът се оставя да го заливат емоциите на омразата… Много грубо е вкаран толстоизмът.. Излишък на запалителен материал, а на всичко отгоре — болната тема за спецпреселниците. Какво стои зад това? … произведението е много незавършено.“ Кондратович уверено го подкрепи: „Липсва завършеност!… Разговорът за ленинградската блокада и други петънца на раздразнение.“ Дементиев започна с ленив тон: „Разбира се, много ми се ще (баш на него!) да отпечатаме повестта на Солженицин… Като изява на силите на художника тя отстъпва на романа… (Но тъкмо романа той не приемаше! Сега, когато романът не заплашваше да бъде отпечатан, можеше и да го похвали.) …Обективната обрисовка ненадейно отстъпва мястото си на оголено тенденциозната… — А след това възбуден и ядосан: — При Толстой, при Достоевски има вътрешна концепция, заради която е написано цялото произведение, а тук тя липсва, повестта не е завършена във вътрешните си подбуди! (Всеки път едно и също: тегли ме да се доизкажа докрай, че после да му е по-лесно да ме бие. Ще имаш да вземаш!…) «Хора, замислете се как живеете» — това не стига. Липсва цялостност — и значи в този вид не бива да се печата. (Като че ли целият печатан боклучен книжен поток е надскочил тази степен на цялостност!…) — И все повече сърдейки се: — Как така да не е имало предвидливост с Ленинград? Каква по-голяма предвидливост може да се иска — нали преместихме финландската граница!“