Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Влез — Голдсмит седна на леглото, триейки ръце о коленете си. Зад Ласкал се появиха Марджъри и Ървин, облечени в неостаряващи бели лабораторни престилки, безпогрешни стимулатори на самоувереност у пациентите.
— Бихме искали да започнем, г-н Голдсмит — каза Марджъри.
Голдсмит кимна към всеки от тях и стисна ръцете на всички с изключение на Ласкал.
— Готов съм — кимна той.
Дейвид, Карл, Карол и Мартин седнаха пред екрана в наблюдателната зала. Очите на Мартин се свиха. Нещо липсваше.
— Защо не е разтревожен? — промърмори той.
— Няма какво да губи — отбеляза Дейвид. — Или пък го е срам.
Марджъри седна на един от трите стола в стаята на Голдсмит. Ървин се разположи до нея, а Ласкал остана прав.
— Няма нужда да стоиш тук, ако не искаш, Пол — каза Голдсмит меко. — Вярвам, че съм в добри ръце.
— Г-н Албигони иска да гледам всичко.
— Добре тогава.
Марджъри започна.
— Първо, ще ви зададем една поредица от въпроси. Отговаряйте толкова достоверно, колкото можете. Ако сте твърде смутен или разстроен, за да отговорите, просто ни кажете. Няма да ви караме да го правите насила.
— Добре.
Марджъри повдигна слейта си.
— Как е името на баща ви?
— Терънс Рейли Голдсмит.
— А името на майка ви?
Мартин гледаше отчитането на времето в долния ляв ъгъл на екрана.
— Мериленд Луиз Ричауд. Мериленд като щата. Р-И-Ч-А-У-Д. Моминското й име. Тя го запази.
— Имахте ли братя или сестри?
— Том знае всичко това — отбеляза Голдсмит. — Той не ви ли каза?
— Това е част от процедурата.
— Никакви братя. Щях да имам сестра, но тя се роди мъртва, когато бях на петнадесет. Медицинска грешка, мисля. Единствено дете съм.
— Спомняте ли си раждането?
Голдсмит поклати глава.
Сега Ървин зададе въпрос.
— Виждали ли сте някога призрак, г-н Голдсмит?
— Непрекъснато, когато бях десетгодишен. Разбира се, не се опитвах да убедя никой друг.
— Разпознахте ли призрака?
— Не. Беше младо момче, по-младо от мен.
— Липсваше ли ви това, че нямате брат или сестра?
— Да. Измислях си приятели. Измислих си един въображаем брат, който си играеше с мен, докато мама ми каза, че това е глупаво и се държа като луд.
Мартин отбеляза: Ранен достъп до нивата за моделиране чрез проекция.
— Имате ли понякога повтарящи се сънища? — попита Ървин.
— Един и същи сън?
— Да.
— Не. Сънищата ми обикновено са различни.
— Какво наричате обикновено?
— Има места, към които се връщам. Не винаги са точно същите, но аз ги разпознавам.
— Можете ли да ми опишете едно от тези места?
— Едно от тях е голям търговски център. Понякога сънувам, че влизам във всеки магазин. Те са винаги различни, и цветовете им, но… е същото.
— Някои други неща, които се повтарят в сънищата ви?
— Няколко. Сънувам, че се връщам на улицата си в Бруклин. Аз почти никога не стигам до там. Добре, това не е съвсем вярно. Стигнах веднъж преди много време. Най-често отивам, но не стигам точно там. Загубвам се по улиците или в метрото, или ме преследват.
На Мартин му се искаше да се намеси и попита Голдсмит какво вижда, когато се връща в стария си дом и какво или кой го преследва, но това щеше да наруши процедурата. Не спираше да пише, водейки си бележки.
— Имате ли някакво видение или образ, който използвате, за да се успокоите, когато сте разстроен? — попита Марджъри.
Голдсмит замълча. Паузата продължи няколко секунди. Мартин прецизно отбеляза времето.
— Да. Залез е и в Сан Франциско вали сняг. Снегът е златен. Цялото небе изглежда топло жълто на цвят и вятърът не духа. Снегът просто се сипе. — Той отпусна ръка с бавно мързеливо поклащане.
— Виждали ли сте някога това?
— О, да. Това е спомен, не нещо, което съм си измислил. Бях в Сан Франциско при една приятелка. Тъкмо бяхме скъсали. Името й бе Жералдин. Ами, така я наричах по-късно. Няма значение. Бях напуснал сградата, в която живееше, в старата централна градска част и стоях на улицата. Тази година валеше. Изглеждаше ми невероятно успокояващо. — Пауза от десет секунди. Погледът на Голдсмит се разконцентрира. Най-накрая каза: — Все още мисля за това.
— Сънувате ли понякога хора, които не харесвате, хора, които са се отнесли лошо с вас или смятате за врагове?
Пауза. Устните му усърдно работеха като че дъвчеше нещо или се опитваха да кажат едновременно две неща.
— Не. Аз не си създавам врагове.
— Можете ли да опишете най-лошия си кошмар, който сте сънували, когато сте били на тринадесет или по-млад?
— Ужасен кошмар. Сънувах, че имам брат и той се опитва да ме убие. Беше облечен като маймуна и се мъчеше да ме удуши с един дълъг камшик. Събудих се крещейки.