Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Когато питахме за приятни образи, дълга пауза…
— Това може да бъде свързано с думите на г-н Ласал — каза Карол.
— И когато попитахме дали се контролира. Това може да означава разцепление на поведенческите модели. Може би дори разделение на подличностите.
Мартин вдигна рамене.
— Избраните от него думи ме навеждат на мисълта за прикриване. Той не иска да се набива на очи. От това, което са ни казвали, не е бил много скромен, нали, г-н Ласкал?
Ласкал поклати глава.
— Не познавам много писатели, които са скромни.
Карол сърбаше кафе и драскаше по бележките си, поглеждайки от време на време към Мартин, докато той въртеше вилицата си в остатъците от едно побеляло лепкаво парче ябълков пай. Най-накрая Карол наруши потискащата тишина.
— Той не изглежда и твърде обаятелен.
Ласкал се съгласи.
— Не разбирам как е успял да държи една такава голяма група около себе си — продължи Карол. — Как ги е привлякъл?
— Преди беше много по-атрактивен — поклати глава Ласкал. — Остроумен, симпатичен. Понякога много енергичен, особено когато четеше пред публика.
— Има нещо, което бих искал да прочете на глас — каза Томас Албигони, застанал на вратата. — Пиесата му за ада. Бих искал да прочете това.
Ласкал стана от стола и посочи към машината за нанохрана.
— Нещо за вас, г-н Албигони?
— Не, благодаря, Пол. Мисля тази вечер да си взема стая в Ла Хола. Може би след няколко минути ще тръгна, ако нямате нужда от мен.
— Всичко е наред — каза Мартин. — Тази вечер ще продължим да задаваме въпроси, но нищо друго. Мисля, че трябва да сте тук за първото влизане.
— Ще бъда — кимна Албигони. — Благодаря.
Когато Албигони излезе, Ласкал седна на мястото си.
— Той не мисли за това, което става тук. Скръбта му е много голяма. Смятам, че не вярваше, че Бети-Ан наистина е мъртва.
Мартин мигна — беше лесно да изгубиш човешкото у себе си. Карол погледна Ласкал със стиснати устни. „Медицинска дистанция“, помисли си той. Останалите гледаха с безпокойство, като че се натрапваха при някаква семейна трагедия, както си и беше.
На последния за вечерта сеанс Ървин, Марджъри и Ласкал бяха в стаята на Голдсмит и Ървин задаваше повечето въпроси. Както преди Мартин, Карол, Дейвид и Карл гледаха екрана в наблюдателната зала.
Ървин взе слейта на Марджъри и започна с въпросите, които Мартин беше написал.
— Часът е осем. Как се чувствате, г-н Голдсмит?
— Добре. Малко изморен.
— Нещастен ли сте?
— Ами, предполагам, да.
— Спомняте ли си кога започна всичко това?
Пауза. Две секунди.
— Да. Доста ясно. Иска ми се да можех да забравя. — Слаба усмивка.
— Сега мислите ли често за Африка? — попита Ървин.
— Не, не мисля много за Африка.
— Искате ли да отидете там?
— Не особено.
— Много чернокожи американци гледат на Африка като на родина, както други биха гледали на Англия или Швеция…
— Не и аз. Били ли сте в Африка? Историята на белите не ми е оставила място, където да си отида вкъщи.
Ървин поклати глава.
— Искате ли да отидете в Хиспаниола?
— Предпочитам това пред Африка. Бил съм в Хиспаниола. Знам какво да очаквам.
— В Хиспаниола по-добре ли е оттук? — Сега Ървин импровизираше. От въпросите на Мартин беше останал само един, а времето за него все още не беше дошло.
— Хиспаниола е с черна култура.
— Но Джон Ярдли е бял.
— Това е просто недостатък. — Отново същата смирена усмивка. — Ярдли е направил толкова много за хиспаниолците. Там наистина е красиво.
— Сега бихте ли отишли там, ако можехте?
(Мартин почти очакваше признак на раздразнение у Голдсмит, но разбира се, такъв не се появи. Голдсмит запазваше спокойствие.)
— Да, но искам да остана тук и да ви помогна.
— Искате да кажете, че желаете да ни помогнете да открием защо сте убили тези млади хора?
Голдсмит погледна настрани, кимна.
— Бихте ли отишли в Гвинея, ако можехте?
Изражението на Голдсмит стана сурово. Той не отговори.
— Къде се намира Гвинея, г-н Голдсмит?
Меко:
— Наричайте ме Емануел, моля.
— Къде се намира Гвинея, Емануел?
— Тя е изгубена. Изгубихме я преди векове.
— Искам да кажа, къде е вашата Гвинея?
— Това е име, което хаитианците и африканците на Хиспаниола използват, за да нарекат родината си. Те никога не са били там. Гвинея не е реалност. Те смятат, че някои хора отиват там, когато умрат.
— Вие не вярвате ли в родината?
(Мартин се усмихна и закима с възхищение. Ървин вършеше по-добра работа, отколкото той самият би могъл, съсредоточавайки се върху този асоциативен възел от въпроси.)