Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Намираш дом чак когато умреш. Тук няма дом. Всички ни крадат домовете. Никой не може да открадне това, което ти е останало, когато умреш.
— Вие не вярвате в Гвинея?
— Това е мит.
По време на последните няколко въпроса Ървин се беше наклонил напред, взирайки се в Голдсмит. Сега се облегна назад и се отпусна. Хвърли поглед към Марджъри.
— Кой сте вие? — попита Марджъри. — Откъде сте?
— Роден съм в…
— Не, имам предвид откъде се появихте?
— Извинете ме. Не разбирам.
— Как се появи човекът, убил осемте младежа?
Осем секунди пауза.
— Никога не съм отричал вината си. Тук съм, за да поема отговорността.
— Вие ли ги убихте?
Пауза. Пет секунди. Отново суровото изражение в очите на Голдсмит; хищнически блясък, изплашена котка. (На Мартин му се искаше в този момент да може да проследи физическите реакции на Голдсмит, но това би могло да стане по-късно, ако е необходимо).
— Да.
— Направихте ли го?
— Не е нужно да ме преследвате. Съдействам ви.
— Да, но г-н Голдсмит, Емануел, вие сте ги убили, това ли е, което признавате?
— Да.
Ласкал прочисти гърлото си. Той определено се чувстваше не на мястото си. (Мартин отмести очи от образа на Ласкал и поиска близък план на Емануел, натискайки едно копче на екрана. Вял. Равнодушен. Угаснал поглед.)
— Можете ли да ни разкажете какво стана?
Голдсмит погледна надолу към пода.
— Предпочитам да не го правя.
— Моля ви. Това би ни помогнало.
Той се взира в пода около две секунди.
— Поканих ги да чуят едно ново стихотворение. В действителност не бях написал нищо. Казах им да идват един по един, през петнадесет минути. Казах им, че старият поет ще им даде да прочетат част от стихотворението и да го обмислят, а след това всички ще се съберат във всекидневната и ще поговорим. Казах, че това е един вид ритуал. Когато идваха в апартамента един по един, заведох всеки от тях в една задна стая. — Пауза от двадесет и една секунди. — След това взех нож, ножът на баща ми, голям нож „Бауи“. Минавах зад всеки един, хващах го за врата и вадех ножа…
Той демонстрира вдигайки ръце нагоре, с лакътя напред и погледна с любопитство към Марджъри и Ървин.
— Прерязах им гърлата. При двама от тях оплесках работата. Трябваше да режа два пъти. Изчаквах кръвта да спре, нали разбирате… тя бликаше. — Той изкриви пръста си, за да покаже потока. — Исках да запазя чисто. Осем от тях дойдоха. Деветият не се яви. За негово щастие, предполагам.
Марджъри направи справка със записките си.
— Емануел, вие избягвате да използвате лични местоимения. Защо?
— Моля? Не разбирам какво имате предвид.
— Когато описвате убийствата или признавате, че сте ги извършили, вие не използвате никакви лични местоимения.
— Мисля, че грешите — каза Голдсмит.
Марджъри затвори тетрадката си.
— Благодаря ви, Емануел. Това са всички въпроси за тази вечер.
Ласкал отново си прочисти гърлото.
— Г-н Голдсмит, имате ли нужда от още книги или нещо друго?
— Не, благодаря. Храната не беше много добра, но и не очаквах да бъде.
— Ако имате нужда от нещо — каза Ласкал, — тук ще има прислужник арбайтер. Просто му кажете какво искате.
— Тук охраняват ли ме?
— В момента охраната не е тук. Вратите са заключени — каза Марджъри. — Не вратата на стаята ви, но другите врати в сградата. Не можете да излезете.
— Добре — каза Голдсмит. — Лека нощ.
Събирайки се отново в наблюдателната зала, те тихо седнаха, сравнявайки бележките си. Мартин слушаше как Карол и Ървин обсъждат ситуацията.
— Той отказва да говори за Гвинея, което може и да е, може и да не е важно — каза Карол. — Отказва да използва лично местоимение, за да признае вината си.
Мартин си представи митични земи, рай, небеса и ад. Потръпна. Изправи се и се пресегна.
— Вече е нощ — каза той.
Странно беше, че не чувства ни най-малка загриженост за отношението на Карол към него. За момента Мартин съзнаваше колко съсредоточен беше върху Голдсмит и сондирането. След това потисна тази мисъл и излезе през вратата, пожелавайки лека нощ на останалите и Карол.
Карол изглеждаше студена, резервирана. Истинският професионалист. Тя дори не беше трепнала, когато Голдсмит описваше убийствата.
Мартин смяташе, че Карол беше прекалено спокойна. Винаги вярваща в силата на интелекта; на път да изследва територия под самия интелект. Едно пътуване през майката на мисълта, без броня.
1100–11011–11111111111
Със самоосъзнаването идва и по-ясно осъзнаване на положението в обществото, и осъзнаване на прегрешенията — т.е. вината.