Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Затворих очи, концентрирах се. Опитах се да си представя нещо друго. Не е лесно, особено под натиск, но може да се направи, ако изровите правилните спомени, ако натиснете правилния вътрешен бутон. Когато отворих очи, все още се намирах на острова, а лошото нещо приближаваше. Опитах отново, но знаех, че е безполезно. Все едно се опитвах да скачам с вързани крака по пода.
Но от друга страна съществуваше възможността да не съм твърде далеч от Окланд и да трябва да се погрижа за него. Изведнъж ми стана студено.
— Това вашият остров ли е, сър?
Обърнах се и видях двама високи полицаи зад мен. Носеха тъмносини униформи, черни ботуши и високи хромирани шлемове. Съвсем не изглеждаха мили. Еднакви мустаци и пронизващи черни очи. Щяха да създадат проблем. Отново започнах да чувствам вина.
— Ъ-ъ, не — запелтечих аз. Проклинах се, че не мога да се махна, преди да пристигне Нещото.
Едно от ченгетата повдигна вежди.
— Не, сър? — „Сър“ прозвуча някак присмехулно.
— Ъ-ъ, не. — За какво говореха те? Как би могъл да бъде мой островът? Полицаят се обърна към колегата си, който също бе повдигнал пищните си вежди. Приличаха на двойка саркастични бухали.
— Ами, хм, ами, полицай Пъркинс — каза той, — какво да правим тогава? Господинът стои тук на острова, ясно е като бял ден, и казва, че не е негов. — Той скръсти ръце и ме погледна надменно. Полицай Пъркинс изсумтя, извади малък бележник и поклати глава.
— Не-е — казах аз. — Искам да кажа, не го притежавам, нали?
— Вие, сър, ни казвате… — полицай Пъркинс пристъпи напред и ме погледна строго в лицето. — Стоите ли на него или не?
— Ами да — стараех се да не звуча гузно, но не успявах. — В този смисъл е мой, да.
— О, видяхте, че е ваш, нали? — Скара ми се първият полицай и пристъпи напред. — Имате ли нещо против да видим разрешителното ви?
— Какво разрешително? За какво говорите?
— Отказвате ли да ни сътрудничите, сър?
— Не! Нямам никакво разрешително.
— Аха — отвърна доволно полицаят, а Пъркинс кимна към земята. Сякаш точно това бяха очаквали. — Запиши, полицай.
— Веднага — каза полицай Пъркинс. Намокри върха на молива с език и започна да пише: „Извършвахме разследване по случая по обикновения метод, когато се натъкнахме на заподозрения, който без никакви съмнения, абсолютно ясно стоеше върху един остров. В началото заподозреният заяви, че островът не е негов, но после си призна при разпита на полицай Дженкинс.“
— Благодаря, полицай Пъркинс.
— Няма защо, полицай Дженкинс. Вашите въпроси бяха уместни и ефективни.
— Вижте — казах аз. — Този шибан остров не е мой, разбрахте ли?
Полицаите се спогледаха с насмешка и почуда. После и двамата пристъпиха крачка към мен. Аз се отдръпнах, за да запазя разстоянието от една ръка между нас. Усещах, че ръбът на острова е само на няколко ярда зад мен.
— Заподозреният използва мръсни думи и заплахи към служебно лице при изпълнение на служебен дълг — обърна се полицай Дженкинс към колегата си и Пъркинс записа. — Правилно — продължи той и ме погледна в лицето. — Мисля, че е по-добре да запишем някои детайли. Съветвам ви да ни кажете истината, сър. Ще си спестите доста неприятности.
Въздъхнах, опитах се да изглеждам спокоен, да не ме превземе вината. Нещата са ненаситни на вина.
— Правилно — каза полицай Пъркинс. — Да започнем отначало. Колко е голям носът ти?
— Какво?
— Глух ли сте, сър?
— Не, но…
— Колко е голям тогава?
— Вие и сами виждате.
— Бих искал да го чуя от вас, сър.
— Вижте, какво искате от мен? — Попитах аз, но безполезно. Знаех какво искат. Те бяха Нещо, искаха да ме измъчват. Но аз трябваше да играя играта, да запазя ситуацията на това ниво. Ако кажех, че това са глупости, те щяха да се превърнат в Нещо по-лошо. Страната на Звездите се бе променила, аз също имах лоши спомени. Тук имаше и мои чудовища. Има и мои мехурчета, които се надигат и вълнуват повърхността на тихата вода. Те не ви засягат и затова не очаквайте да чуете нещо за тях. Но са там.
— Какво искаме? — Обърна се полицай Дженкинс към колегата си с доволен реторичен въпрос. — Какво искаме? — Обърна се яростен към мен. Трябваше да отстъпя, за да избегна евентуален удар в главата. — Вижте, сър, или това е ваш остров и трябва да представите разрешителното си, което казвате, че нямате…
— Нямате — припя полицай Пъркинс.
— Или това не е вашият остров и тогава сме ви хванали в престъпление.
— Хванали сме ви.
— И в двата случая трябва да ви вкараме в пътя, нали, синко?
— Ами, аз — отстъпих назад, а полицаят напред — към убийството.