Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Бях сигурен, че трябва да направя всичко, което мога, по възможно най-бързия и добрия начин. Времето на втората възможност изтичаше. Рейф бе лош като жив. Мъртъв, без съмнение, щеше да си остане същият.
След сто ярда започнах да се съмнявам в интуицията си. Вървях по-бавно, обръщах се назад, надзъртах в снега, който се сипеше около мен. Тогава съзрях преспа, която приличаше на игрище и хукнах натам. Снегът проблесна, завихри се и формата изчезна. Краката ми се оплетоха в нещо. Спънах се и без малко да падна по гръб. Беше фигура, свита като зародиш в утроба, засипана от сняг. Снежната покривка растеше с всяка секунда. Беше Окланд.
Хвърлих бърз поглед наоколо. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Пръстите ми бяха студени, но не колкото неговите.
— Окланд — разтърсих го за рамото. Той не отговори. Гънките на сакото му бяха замръзнали. Когато го обърнах, той иззвъня. Една част от лицето му бе изгоряла. На другата личеше дълбока рана. Кожата бе с цвят на изцапано тъмно зелено, цвят на нещо, което всеки момент ще избухне. Погледнах дланите му. Те също бяха позеленели.
Изведнъж чух нещо и погледнах нагоре. Нямаше какво да се види, нищо в близките десетки ярдове бляскава видимост, която снегът ми откриваше. Приличаше на водопад. За миг почти се усмихнах. Тогава отново чух шума. Някой кихаше. Веднага след това се разнесе кашлица, твърде бързо, за да е от един и същи човек.
— Хайде, Окланд, отново са кихащите полицаи. — Разтърсих го аз. — Време е да се събудиш. — Никакъв отговор. Поставих ръка на устата му и стиснах ноздрите му силно. Той не реагира дълго време, а след това ми се стори, че виждам как една от ръцете му помръдва.
Той нямаше да се събуди. Дори не бях сигурен, че ще оцелее. Чух друга кихавица и разбрах, че ще трябва да направя онова, което се бях заклел да не върша никога повече. Беше нещо, което бях направил преди много време без да му мисля, преди още да знам каква беда ще причиня.
Легнах до Окланд в снега и го прегърнах. Потреперих от неговия студ, който прониза и мен. Не чувствах дъха му, макар и да бях толкова близо до него. За миг се отчаях. Гърлен смях отдалеч ми подсказа, че всичко започва отначало. Обърнах му гръб. Затворих очи и ударих ума си, ударих го с тежък ковашки чук, натиснах го с нажежен метален остен, докато ме заболя толкова силно, че получих силата, от която се нуждаех. Минало бе много време, откакто бях правил същото. Без малко да не се получи. Но накрая усетих, че падам бавно в леглото. Събудих се на канапето си.
Осемнадесет
Излъгах ви като ви казах, че няма начин да се събудиш умишлено. Аз мога да го направя.
Излъгах ви и като ви разказвах за двамата влюбени, които си приказвали глупости, разхождайки се по плажа. Те били любовници, но не се разхождали по плажа. Имали само няколко нощи и оставили след себе си единствено нещастие.
Излъгах за повечето неща, защото пропуснах точните моменти.
Най-вече, излъгах за себе си.
Надявах се да запазя тази лъжа, но не винаги животът върви, както искаме.
Забелязали ли сте това? Наистина е така.
Апартаментът бе топъл и гостоприемен. След като видях къде съм, аз отново затворих очи за един блажен миг. Тежестта на Окланд бе достатъчна, за да се уверя, че съм го взел със себе си. Лежах известно време и слушах тихите капки от топящия се лед.
Накрая се изправих и бутнах Окланд от канапето. Той се простря в абсурдна поза. Изглеждаше толкова мъртъв, че за миг си помислих, че битката вече е изгубена. Лицето му, макар да бе изгубило зеления си цвят, изглеждаше ужасяващо опънато и деформирано. Дясната половина бе ярко червена. Ръцете му бяха покрити с ръждиви петна, които преди не бях виждал. Дълбока рана зееше на другата буза. Наведох се към него. Усетих лек дъх и се поуспокоих. Имаше малка надежда, засега. Часовникът ми показа, че съм бил в Страната на Звездите три часа и че в момента е седем.
Очевидно АИЦ са били тук този път. Стените бяха целите черни. Това означаваше, че електричеството по тях е било изгасено. Апартаментът вече не бе сигурно място. Може би са казали на Квартала, че съм мъртъв. По пода се виждаха разхвърляни книги, библиотеката лежеше на парчета в ъгъла. Все едно гледах останките след като Гравбенда бе вършал. Не се развълнувах особено. Аз самият се почувствах като натрапник.
Изправих се. Нереалността на апартамента ми закрещя от всички ъгли. Какво е всичко това? — казваше тя. — Знаеш ли къде си? Тук ли живееш? — Онова чувство, когато се връщате вкъщи след дълго време и виждате предметите и пространството наоколо в нова светлина.
Но беше нещо много по-силно. За миг всичко помръкна заплашително. Като че ли искаше да въстане срещу мен и да ме застави да видя къде съм, да срещна себе си. После се уталожи, но неохотно. Отидох до бюрото сякаш с нежелание. Светът толкова малко щеше да се промени, а аз твърде дълго вървях по правия път.