Само напред

— Плъпнали от червеи.

— Месото се разлага по костите им.

— А ти дори не знаеш. Хм.

Изведнъж разбрах, че говорят истината. Моите родители бяха мъртви.

Усетих спазми в гърлото и ужасно виене на свят. Заповядвах си да спра, да забравя. Да се занимая с това по-късно. Но не се получи. Видях лицата на родителите си пред мен. Чертите им пробягаха като пламъче на свещ. Полицаите знаеха, че са уцелили мястото и натискаха. Навеждаха се все повече и повече към мен.

— Трябва да има, о, три години оттогава.

— Най-малко.

— Трябва да са в доста лошо състояние вече.

— Купчина гнилоч, всъщност.

— А ти дори не знаеш.

— Никога не се обади.

— Нито им писа.

— Никога не им каза къде живееш.

— Не се сбогува с тях.

— Не отиде на погребението.

— Не им каза, че ги обичаш.

— Късно е вече.

— Твърде късно.

— Скъпи, о, скъпи.

— Майната ви, копелета! — Изкрещях в този момент аз, раздирайки гърлото си. Те отстъпиха назад изненадани. Изразът, който пробяга по железните им лица, бе в моя полза.

Нещото се замисли за миг, осъзна, че все още имам някаква сила. Че силата, която Рейф бе вложил в него, може да не е достатъчна. Това бе всичко, от което се нуждаех. Информацията, която бяха толкова щастливи да ми съобщят, да ме блъснат с нея по лицето, се обърна всъщност срещу тях. Рейф се бе надявал да управлява вината, която знаеше, че изпитвам за много неща, но бе постигнал обратното. По-късно щях да се чувствам виновен, по-виновен, отколкото до този момент, но засега болката успя там, където грубото усилие на съзнанието не бе успяло. Тя отключи другия у мен, по-твърдия и по-опасния.

Над рамото им можех да видя тесен мост в другия край на острова — дървени стволове, прикрепени с въже. Мостът се олюляваше към следващия остров. Може да прозвучи като случайност, като път за бягство отникъде — така стават тези неща. Трябва да забравите следването на правилата. Спомняте ли си, преди много време ви бях казал, че плановете от А до Я са невъзможни, че трябва да приемете нещата такива, каквито идват. Не съм ви го казал ей така. Обикновено знам какво говоря. Ще бъде добре, ако започнете да ме вземате малко по-сериозно.

Нерешителността по лицата им продължи секунда, но когато се спуснаха към мен, вече беше късно. Симулирах бягство наляво, колкото да видя, че полицаите тръгват в тази посока и после се измъкнах отдясно. Полицай Пъркинс стигна до ръба на острова, олюля се за миг, и се опита да запази равновесие с ръце. Полицай Дженкинс го сграбчи и го дръпна. Когато се обърнаха към мен, аз вече бях преполовил острова и приближавах моста.

Изглеждаше ужасно нестабилен. Държеше се не толкова заради физичните закони, колкото по някаква случайност. Но бе най-добрият, на който можех да се надявам в тези условия. Побягнах по него. Ръцете ми следваха въжетата. Дъските се олюляваха застрашително под нозете ми. Сърцето ми се сви като чух как едно от въжетата се скъса. Минах последните два ярда с две огромни крачки. В момента, в който докоснах следващия остров, се появи подобен мост от другата страна. Побягнах към него, но преди това хвърлих бърз поглед назад — полицаите бяха вече на моста. Бягаха след мен с кошмарни малки стъпки, не по-дълги от девет инча, но толкова бързо, че постигаха моята скорост. Подхлъзнах се на мократа трева и паднах на колене за миг.