Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
— Ще те хванем, копеле!
Изправих се отново на крака. Чувах скрибуцане на ботуши по влажната трева. Ръцете ми блестяха от вода. За миг ми мина нещо през ума, сякаш бях закъснял. Продължих да бягам, концентриран върху тази мисъл, пропит от нея. Не страдам от манията, че закъснявам, освен онази случка в хотелската стая, но това е стара работа без никаква връзка с момента. Кошмарът в замъка бе по-лош, отколкото трябваше. Имах чувството, че усещанията, които приемам, не са изцяло мои.
Скочих на моста и хукнах. Стараех се да стъпвам встрани, където трябваше да е по-стабилен. Мостът видимо се люлееше. Без малко да ме изхвърли, но успях да стигна следващия остров. Видях, че друг мост се появява в отсрещния край. Бях един остров пред полицаите и хукнах — островите се простираха пред мен. Чудех се колко трябва да прекося, колко още ще се появят.
Изведнъж, някъде в далечината, зад последния остров на хоризонта, видях, че се провежда събрание, на което се очакваше да присъствам. Не бе моя вината, че закъснявах. Нещо лошо се беше случило, нещо, което трябваше да спра. Разклатих глава. Опитах се да изгоня чувството, защото не бе мое. Тогава блед спомен мина през ума ми — руса коса под слънчеви лъчи, смях на малко момиче и един железен люлеещ се кон със странно лице. Със сигурност знаех какво бях започнал да си спомням. Вървях в правилна посока. Сънищата ни се бяха смесили. В мен се кръстосваха и смесваха следи от сънища на Окланд, които витаеха във въздуха като пушек в мъглива стая.
Веднага щом стъпих на следващия мост, разбрах, че е в по-лошо състояние от другите. Редуваха се тъмни изгнили клони и бледи изсъхнали кори. Всяка внимателна стъпка издаваше шум, мокър удар и сух пукот. Трябваше да забавя ход, да намеря ритъма, който да ме изведе от опасния път. Светлината, в никакъв случай ярка, бързо се скриваше. Заплахите на полицаите с червени лица ме преследваха като експресен влак.
Един клон не поддаде на ритъма и аз се килнах на една страна, за да избегна политане в бездната. После бързо се прехвърлих напред от другата страна. Пукотът не спираше. Лицата на полицаите лъщяха от гняв в тъмнината. Те бяха по средата на острова. Приближаваха. Още един пукот под краката ми и щях да изгубя контрол. Всичко, което можех да направя, бе да продължа да се издърпвам напред по останките от моста. Стисках здраво въжето. Опитвах се да приближа острова към себе си. Бях все още на ярдове далеч, когато висок мъж се изправи пред мен. Стоеше на края на моста в черно палто. Привеждаше се леко надолу, сякаш говореше с някого, висок само няколко фута. Чух откъс от бърз разговор и спрях за един дълъг миг. Не знаех кой съм и кой не съм аз.
— Не, моля те, недей.
— Чудя се, кой от вас е пръв?
— Ще кажа.
— Не, няма, и двамата ще ви убия.
Стъпките на полицаите туптяха в ушите ми. Помислих, че мостът накрая е забравил молитвата, която го е сглобила. Сякаш материята изчезна и ме остави да се въртя във въздуха. Стори ми се, че чух някого да киха.
Всичко бе синьо и извън фокус. Не точно извън фокус, а двойно. Мъглива светлина струеше през прозорците, но тя идваше отникъде и нищо не осветяваше. Само тъмнина.
Олюлях се на крака като преди това напосоки реших къде е горе. Плътна мъгла покриваше пода, въртеше се и пълзеше по своя воля в безветрено тайнство. Кракът ми се огъна за миг, олюля ме встрани. Видях един мъж, втренчен в мен. За миг бях сигурен, че няма глава, но тогава видях, че това съм аз. Огледалото бе високо, поне колкото вратата. Погледнах в него. Видях, че нещо се раздвижи зад мен. Обърнах се. Някой изчезна зад ъгъла — висока жена в бял халат със сини шарки, с водопад от коса и без лице. Ситнеше конвулсивно. Спуснах се към ъгъла, но той водеше към тъмнина, висока стена, път към никъде. Почувствах необяснима скръб и натиснах стената, но тя не поддаде. Обърнах се. Зад огледалото в стената имаше свод. Спуснах се натам и излязох.
На ливада, вълниста синя ливада от висока трева с пръски бяло под синьо-черното небе. Ливадата бе красива, но мъртва. Не пееха птички. Тръгнах през високата трева, олюлявах се, залитах, дълбаех крива пътека в тъмния следобед.
След сто ярда спрях и се обърнах — никаква ограда зад мен. Докато се опитвах да се справя със замайването от тежкия въздух, заваля сняг. Огромни чисто бели снежинки си пробиваха път през оловното небе. Със снега въздухът леко се прочисти. Успях да се окопитя достатъчно, за да изровя цигара от джоба си. Понякога имам чувството, че животът ми е начин да запълня времето между запалване на проклетите цигари.