Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Хората са се вглъбили, отишли са на мястото, където искат да бъдат. Във време, когато никой не си прави труда да посещава Квартали по-далеч от десетина мили, емоционалният стремеж за властване над света не можеше да съществува. Имаше нещо атавистично и неуместно в цялата работа.
— Какво да кажа на Зенда?
— Нищо не й казвай. Измъкни я оттам. Тя е в опасност, както и ти.
— Наистина ли смяташ, че така стоят нещата?
Призля ми. Въздъхнах. Опитах се да му се усмихна. По очите му разбрах, че не съм успял.
Джи ми кимна бавно и мрачно.
— По дяволите — каза той.
— Вие тримата трябва да се скриете някъде. Някъде на сигурно място.
Страхът на Джи прерасна в неконтролируем гняв.
— Хайде, Старк, знаеш, че е невъзможно. Ако, ако… — той се опита да каже името. Още веднъж Снед погледна брат си. Поведението на Джи го караше да осъзнае, че наистина става нещо лошо. — Ако Рейф е по следите ни, нито едно шибано място не е сигурно!
— Знам — креснах аз. — Но какво друго мога да ти кажа? Със Зенда сте в голяма беда. Знаеш това. Опитвам се да измисля кой стои зад всичко, защото знам, че истинският отговор е невъзможен.
— Добре, значи е Рейф. Трябва да е той. Исусе! — Джи се изправи и се олюля към другата страна на стаята.
— Налага се да се скриете. Трябва да си вдигнете задниците оттук и да се покриете някъде далеч. Той сигурно знае къде живеете.
— Но къде? Не можем да отидем до Идилия.
— Не — казах бързо. — Не ходете там, не и сега.
— Къде тогава? Хайде, Старк, това е твоят Департамент. Твоят шибан кошмар. Какво, по дяволите, правим?
Изведнъж ме обзе лошо предчувствие. Джи като че ли го усети по изражението на лицето ми. Станах. Снед ме последва. Властните му черти бяха придобили странен вид.
— Какво? Какво означава това?
— Не мога да ви кажа къде да отидете! — изкрещях аз.
— Защо?
— Просто не мога. Ако го направя, той ще разбере. — Джи и Снед ме гледаха. Можех да видя по лицата им, че става нещо. Започнаха да се отдалечават от мен. Снед залитна към един стол. — Просто вървете. Някъде на сигурно място. Някъде, където никой няма да ви види. Хайде, вървете! Майната ви! ТРЪГВАЙТЕ!
Снед вече бе стигнал вратата и със замах я отвори. Погледна за миг назад към мене и осъзнах, че лицето му изглежда странно, защото за пръв път го виждах изплашен. Знаех какво вижда и не бях изненадан — той виждаше някой, когото е познавал в съвсем друга светлина. Струваше му се, че съм загърбил нещата зад мен, че се откроявам като дърво пред буреносни облаци.
Джи побягна към вратата и бутна брат си през нея. Преди да я затръшне, той се обърна и също ме погледна. Лицето му ме накара да се почувствам по-добре за миг. Чувствах как в този момент вятърът се вдига зад мен. Знаех, че сигурно ме обгръща бледа светлина и приличам на евангелски образ. Но Джи беше там. Той бе ужасѐн, но стоеше там. Джи бе скала и старият гняв набираше сили под страха в него. Кимна ми.
— Ще я измъкна оттам — каза той. — И ще чакаме. Късмет. — Побягна след брат си, а аз зачаках това, което идваше. Не чаках дълго.
Обърнах се на другата страна. Пъхнах ръка под възглавницата, поех с удоволствие хладината й. Чувах чуруликането на птички отвън. Знаех, че съм се успал. Още един миг се порадвах на топлината и уюта на меките завивки в сутрешната хладина. После отворих очи. Грапавото стъкло на извития каменен прозорец в стената отсреща придаваше призматичен ефект на утринната светлина и хвърляше цветни ленти по камъните на пода. Някъде отдолу в замъка се чу тръба. Долетяха и оживените гласове на войниците в двора.
Тогава разбрах. Бях се върнал в Страната на Звездите и бях закъснял.
Седемнадесет
Преди много време, когато бях млад и все още се надявах, че ще стана музикант, една сутрин се събудих в хотелска стая. Гледах със замъглен поглед дигиталния часовник на нощното шкафче през гъста мрежа от болезнена умора и разпадащ се махмурлук. Осъзнах, че е десет часа, а бях настроил будилника за седем. Смътно си спомнях нещо като звън.
Изведнъж се разсъних с поразяваща яснота. Изстенах на глас от отчаяние и се изстрелях от леглото по най-бързия начин. Главата ми плуваше и пулсираше, докато се тътрех към банята като ранен жерав. Взех си душ. Мозъкът ми туптеше в буреносна скръб. Събрах си нещата, грабнах телефона и се обадих в автогарата.