Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Запалих с треперещи пръсти. Спомних си как в началото се бях почувствал зле да пуша тук — да хвърлям фасове, направени от човека на земята, изтъкана от сънища. После, веднъж изпуснах няколко монети, докато се пазарях да взема обратно любимото яке на клиента. Като погледнах надолу към пода, монетите не бяха там. Те бяха истински монети, монети от Града. Нямах представа къде изчезнаха.
След това не мислех много за цигарите или кибритените клечки. Ако метачът тук не можеше да се задържи, то беше сигурно, че и те ще изчезнат. С годините разбрах, че това не е от особено значение, че каквото и да изпуснеш, то минава през нематериална земя и пада някъде другаде. От тогава не можех да се преструвам, че Страната на Звездите не се променя от нашето присъствие, че винаги ще бъде същата.
— Не! Моля те, недей!
— Още една дума и ще ти разрежа гърлото и ще сложа паяци в него.
Обърнах се да видя пътя, по който вървях. Усетих, че ме дърпат. Гласът мина покрай мен, изгуби се със снежинките. Чух го ясно сякаш бе до мен. Но бях сам. За секунда целият се разтърсих от погнуса, мазна и хлъзгава в кристалния въздух. Усещането за топъл тъмен ужас ме скова целия. После чувството изчезна, търколи се и се изпари в далечината — остави ме кален и мръсен. Всичките ярки светлини на света ме заслепиха наведнъж. Дръпнах дълбоко от цигарата и проследих чувството.
Вървях, снежинките падаха тежко. Краката ми свистяха в превитата трева. Мисля, че ходих около час — следвах инстинкта си, следван от глух кикот зад завесата от ронеща се белота. Не бях далеч от Окланд. Нишките на съня му бяха твърде плътни.
И преди бях губил хора тук и знаех колко малко изисква откриването им. Колко малко, защото след откриването им започва сложната част. Не всичко тръгва изненадващо и подозрително добре, когато отново ги видя. Всеки техен лош сън става част от мен. Мога да откривам хората и да ги водя, защото умея да споделям сънищата им. Ако това ви звучи като хипарски брътвеж, значи е зле. А ако изгубването на хора ви кара да си мислите, че съм некомпетентен, значи не знаете какво говорите. Когато сънувате следващия път, опитайте се да направите нещо, каквото и да е, чрез волята си. Да не говорим да вземете някого с вас, нито пък да го придружавате в съня му и да понасяте ударите, докато откриете правилния път, без да ви пробожда вина от всеки ъгъл, а единственото ви желание да е да се приберете вкъщи. Няма кой друг да направи това. Аз го правя доколкото мога. Не съм го искал. Това, което желаех, бе различно. Просто го намерих. Изгубих всичко друго, абсолютно всичко, освен това, което наистина исках да изгубя.
Видях кола. Стар модел, олющена и очукана, отдавна изоставена, покрита с девет инча сняг. Бавно я заобиколих, опитах се да разбера за какво ми напомня. Пламъчета памет затъмниха въздуха около мен, защото Паметта е много близо до Страната на Звездите и вие можете и там да отидете, ако знаете как.
Дръпнах една от вратите. Тя се отвори. Плъзна мирис на стара кожа по снега. Имаше и нещо друго, лек аромат, кафяв и вълнуващ. Пъхнах вътре глава, облегнах се на една от червените кожени седалки и се опитах да уловя спомена.
Скоро дойде. Беше колата на дядо ми, първата и единствената ми кола. Мирисът идваше от цигарите в студения въздух, първите цигари. Младост, пакости, семейство. Излязох бързо от колата, навреме, за да видя как се разпада. Тя никога не е била там, само купчина сняг и висулки със случайна форма. С падането си снегът образуваше фигура на мъж, който седи в кола, а главата му е обърната към мен. Лицето бе старо и сбръчкано, лице, което едва си спомнях. Тогава снегът изчезна, образът се раздроби и изпари някъде във въздуха.
— Направи го!
— Не — и отчаяни конвулсивни ридания, последвани от плесници.
Дръпнах се от купчината сняг. Газех забързано в преспите към шума.
Намерих го.
Всъщност, спънах се в него. Чух някой да плаче и хукнах към него, макар и да приличаше на плач на малко момиченце, а не на възрастен мъж. Бягах двайсет ярда, петдесет, студеният въздух прорязваше дробовете ми. Бягах с всички сили преди нещо друго да се случи и отново да ни раздели. Обикновено не е толкова трудно да следваш някого. Но сега нещата бяха по-трудни. Страната на Звездите не приличаше на себе си, бе преструктурирана, разбита от мой познат. Някой, който си мислех, че е мъртъв. Не, по дяволите, някой, който знаех, че е мъртъв.