Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Може би ще ни е необходима Дета Уокър. Наоколо ли е?
— Онази кучка постоянно се навърта около нас — отговори Сузана и сбърчи нос.
— Добре. Един от нас ще трябва да пази Еди, докато прави онова, което е нужно. Другият ще бъде безполезен багаж. Тук има демони. Не са човешки същества, но са мъжки и женски. Полът е оръжието им и същевременно тяхната слабост. Независимо дали е мъжки или женски, демонът ще нападне Еди. За да брани мястото си. Да го предпази да не бъде използвано от непознат. Разбираш ли?
Тя кимна. Еди изглежда не слушаше. Беше напъхал парчето кожа с ключа в пазвата си и се бе вторачил като хипнотизирай в говорящия пръстен.
— Няма време да го кажа по-изтънчено или със заобикалки — продължи Роланд, — но един от нас.
— Ще трябва да се чука с демона, за да отвлече вниманието му от Еди — прекъсна го Сузана. — Онези същества едва ли биха отказали едно безплатно чукане. За това намекваше, нали?
Роланд кимна.
Очите на Сузана блеснаха. Сега приличаха на очите на Дета Уокър — мъдри, злобни и искрящи от удоволствие. Гласът й постепенно придоби провлачения южняшки акцент — отличителната черта на Дета.
— Ако е женски, ти ще се заловиш с нея. Но ако демонът е мъжки, остави го на мен. Това ли е всичко?
Роланд пак кимна.
— Ами ако е двуполов?
Устните на Роланд потрепнаха в лека усмивка.
— Тогава ще действаме заедно. Само не забравяй…
С едва доловим и далечен глас Еди измънка:
— Не всичко е тихо във владенията на мъртвите. Вижте, спящият се събужда. — Той обърна изпълнените си с ужас очи към Роланд. — Тук има чудовище.
Демонът…
— Не. Чудовище. Нещо между вратите… между световете. Дебне и отваря очи.
Сузана погледна уплашена Роланд.
— Бъди силен, Еди. Не отстъпвай — каза Стрелецът.
Той си пое дълбоко дъх.
— Няма да се предам, докато не ме повали. А сега да тръгваме. Започва се.
— Всички ще влезем — заяви Сузана. Изопна гръб и се измъкна от инвалидната количка. — Всеки демон, който иска да се чука с мен, ще установи, че чука най-доброто. Никога няма да го забрави.
Докато минаваха между два от високите камъни и влизаха в говорящия пръстен, заваля дъжд.
24
Веднага щом видя мястото, Джейк разбра две неща — първо, беше го виждал и преди, в сънищата, които бяха толкова ужасяващи, че съзнанието отказваше да ги възприеме. И второ, това беше място на смърт, убийства и безумие. Стоеше на отсрещния ъгъл на Райнолд Стрийт и Бруклин Авеню, на около седемдесет метра от Хенри и Еди Дийн, но дори от това разстояние усещаше, че Дворецът не им обръща внимание, а нетърпеливо протяга невидимите си ръце към него.
„Къщата ме иска. Не мога да избягам. Вътре ще намеря смъртта… но ще бъде безумие, ако не го направя. Защото някъде там има заключена врата. Ключът, който е у мен, ще я отвори. И единственото спасение, на което мога да се надявам, е от другата, страна.“
Със свито сърце се вторачи в Двореца — къща с абсолютно странен вид. Стърчеше като тумор в средата на обрасъл с буйна растителност двор.
Братята Дийн бяха извървели девет пресечки в Бруклин. Движеха се бавно под горещото следобедно слънце. Най-после влязоха в онази част на града, която трябваше да е Дъч Хил, съдейки по имената на магазините и складовете. После застанаха пред Дворецът. Къщата имаше такъв вид, сякаш бе запустяла от години, но въпреки това беше пострадала твърде малко от вандалите. Джейк осъзна, че в миналото е била истински дом, вероятно на богат търговец и на голямото му семейство. В онези отдавна минали дни сигурно е била боядисана в бяло, но сега беше мръсна и сивкава. Стъклата на прозорците бяха счупени и оградата от олющени колчета беше нашарена със спрей. Но самата къща беше непокътната.
Напомняше порутено привидение с покрив от плочи и стърчеше от неравния, осеян с боклуци двор. Приличаше на опасно куче, което се преструва, че спи. Стръмните стрехи бяха надвиснали над главния вход като смръщени вежди. Дъските на портата бяха разбити и изкривени. Капаците, някога боядисани в зелено, висяха до прозорците без стъкла. На някой от тях още имаше пердета, полюшващи се като ивици мъртва кожа. Вляво от сградата се виеше лоза с увиснали клони. На моравата имаше табелка, а на вратата — още една. Разстоянието беше голямо и Джейк не можеше да прочете какво пише на тях.
Но къщата беше жива. Знаеше го. Усещаше как духът й се протяга от дъските и хлътналия покрив и се излива като река от очните ябълки на прозорците. Мисълта да влезе вътре го изпълни със страх и неописуем ужас. Но трябваше да го направи. Чуваше приглушеното приспивно жужене — сякаш пчели в горещ летен ден — и за миг се уплаши, че ще припадне. Затвори очи… и главата му се изпълни със собствения му глас.