Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Студенина прониза нежната плът между краката й. Тя изохка, падна по гръб… после се подпря на една ръка и предизвикателно се тласна нагоре.
— Измъкнете го!
Еди колебливо погледна Роланд, който кимна, сетне отново отправи поглед към Сузана. Очите му бяха пълни с тъмна болка и страх. Сетне нарочно обърна гръб и на двамата и пак падна на колене. Протегна заострената пръчка, която се бе превърнала в собственоръчно направен молив, без да обръща внимание на дъжда, сипещ се по ръцете, гърба и врата му. Пръчката започна да се движи, очертавайки линии и ъгли, сътворявайки форма, която Роланд позна веднага.
Беше врата.
26
Джейк притисна длани към порутената порта и тласна. Ръждясалите панти изскърцаха и тя се открехна. Пред него се откри неравна тухлена пътечка. В края й беше верандата. Зад нея се намираше вратата. Беше затворена.
Бавно се приближи до къщата. Гърлото му беше пресъхнало, а сърцето му биеше лудешки. Между тухлите бяха прорасли бурени. Чуваше шумоленето им под краката си. Всичките му сетива бяха изострени до крайност. „Няма да влезеш тук, нали?“ — обади се в съзнанието му някакъв обхванат от паника глас.
Отговорът, който му дойде наум, изглеждаше абсурден, но и напълно логичен: „Всичко е подвластно на Лъча“
Надписът върху табелата на поляната гласеше:
Пожълтялото, зацапано с ръжда съобщение, залепено на една от дъските на входната врата, беше по-конкретно:
Джейк спря пред стълбите и погледна към вратата. Беше чул някакви гласове в необитаемия парцел и сега отново ги долавяше. Сякаш беше хор от проклинащи, безумни заплахи и също толкова ненормални обещания, И все пак смяташе, че звукът е само един. Гласът на къщата. На някой чудовищен портиер, събуден от дългия си неспокоен сън.
Сети се за пистолета на баща си и дори си помисли да го извади от раницата си. Но каква полза от това? Зад гърба му колите фучаха по Райнолд. Някаква жена крещеше на дъщеря си да престане да държи ръката на онова момче и да отиде в пералнята. Но това тук беше нещо различно. Свят, управляван от някакво чудовище, над което дори оръжията нямаха сила.
„Бъди смел, Джейк, не отстъпвай.“
— Е, добре — с тих и треперещ глас промълви той. — Ще опитам. Но друг път не ме зарязвай.
Той бавно заизкачва стълбите към верандата.
27
Дъските, с които беше закована вратата, бяха изгнили, а пироните ръждясали. Джейк хвана най-горните и ги дръпна. Дъските изскърцаха и освободиха вратата. Захвърли ги през парапета на верандата върху някогашната цветна леха, където сега растяха само бурени и кучешки дрян. Наведе се, сграбчи летвите в долния край на вратата… и спря за миг.
Някакъв глух звук долиташе през вратата. Напомняше виенето на гладно животно, хленчещо дълбоко в бетонна тръба. Студена пот изби по челото и лицето на Джейк. Беше толкова уплашен, че всичко му се струваше нереално. Сякаш беше действащо лице в нечий кошмар.
Хорът на злото беше зад вратата. Звукът се точеше като сироп.
Дръпна долните дъски. Паднаха лесно.
„Разбира се. То иска да вляза. Гладно е и ще съм основното му ястие.“
Изведнъж се сети за едно стихотворение, което госпожа Ейвъри им беше чела. Ставаше въпрос за положението, в което беше изпаднал един съвременен човек, откъснат от корените и традициите си. Но на Джейк му хрумна, че онзи, който бе написал това, трябва да е виждал къщата: „Ще ти покажа нещо съвсем различно. Сянката ти сутрин, крачеща зад теб или пък вечер, надигаща се, за да те достигне. Ще ти покажа…“
— Ще ти покажа страх в шепа прах — промълви той и хвана дръжката на вратата. В същия миг го завладя ясното усещане за сигурност, чувството, че вече всичко е решено. Този път вратата ще се отвори и ще му открие един различен свят, в който небето е кристално синьо и незамърсено от смог и пушек. На хоризонта не ще се очертават планински върхове, а неясните контури на непознат град.
Стисна здраво сребърния ключ в джоба си с надеждата, че вратата е заключена и ще се наложи да го използва. Не беше. Пантите изскърцаха и от тях се посипа прах. Мирисът на отдавна отминало време удари Джейк като камшик. Влага, блато, гниещи дъски, стари мебели. Зад тези миризми се прокрадваше и още една — на леговище на звяр. Пред него се откри усоен тъмен коридор. Вляво имаше стълбище, водещо към по-тъмни сенки. Парапетът лежеше нацепен на трески на пода, но Джейк не беше толкова глупав, за да си помисли, че онова, което вижда, са само трески. Сред този безпорядък имаше и кости, а също и малки животински скелети. Някои от тях не приличаха на останки от животни и той не им обърна внимание. Знаеше, че никога не ще да продължи, ако ги разгледа. Спря пред най-долното стъпало, събирайки смелост да се изкачи. Чу слаб неясен звук, много остър и рязък и разбра, че това е тракането на собствените му зъби.