Пустош

„Не трябваше да правиш това, Еди“ — помисли Джейк.

Стоеше там, където свършваше оградата, и наблюдаваше двете момчета. Това му се струваше безопасно, поне засега. Те бяха толкова погълнати от играта, че не биха забелязали дори президента Картър, ако се приближеше до тях. Всъщност Хенри едва ли знаеше кой е Картър.

Очакваше го да фаулира брат си, вероятно тежко, като възмездие задето му открадна топката. Но подцени коварството на Еди. Хенри направи лъжливо движение, което не би заблудило никого, но малкият се хвана. Брат му го преодоля и се устреми към коша, като безгрижно дриблираше с топката. Джейк беше сигурен, че Еди може лесно да го спре и отново да открадне топката, но хлапето не го стори. Хенри пак я хвърли непохватно и не уцели коша. Еди грабна топката… и после я остави да се изплъзне от пръстите му. По-големият я взе, обърна се и най-после вкара кош.

— Водя с едно — каза задъхан. — До дванадесет ли ще играем?

— Разбира се.

Джейк беше видял достатъчно. В края на краищата Хенри щеше да спечели. Еди щеше да се погрижи за това. Не само щеше да му спести поражението, но щеше да го предразположи и да подобри настроението му. И да го убеди да отидат там, където искаше.

„Хей, наивнико, мисля, че хлапето те върти на малкия си пръст, а ти изобщо не се досещаш какво става, нали?“

Джейк се дръпна назад, докато жилищната сграда, извисяваща се на север, го скри от погледа на братята Дийн. Облегна се на стената и се заслуша в тупкането на топката. След малко Хенри се запъхтя като Чарли Пуф-Паф, изкачващ стръмен склон. Сигурно пушеше. Момчетата като него винаги пушеха цигари.

Играха десетина минути и когато Хенри спечели, улицата вече се бе изпълнила с деца, които се прибираха вкъщи. Някои изгледаха с любопитство Джейк, докато минаваха покрай него.

— Игра добре — отбеляза Еди.

— Не беше лесно. Още си падаш по стария номер с лъжливото движение на главата.

„Я още как — помисли Джейк. — Ще си пада по него, докато напълнее с четирийсет килограма. После ще те изненада“.

— Прав си. Слушай, хайде да отидем да видим онова място. Моля те.

— Да. Защо не? Да вървим.

— Добре, шефе.

— Но първо се качи в апартамента. Кажи на мама, че ще се върнем в четири и половина-пет без петнайсет. Не споменавай за Двореца. Ще получи припадък. Тя мисли, че къщата е обитавана от духове.

— Да й кажа ли, че отиваме в Дюи?

Настъпи тишина, докато Хенри обмисляше предложението.

— Не. Може да се обади на госпожа Бунковски. Кажи й, че… отиваме в „Дейли“ да си купим бомбички. Мама ще повярва. Поискай й няколко долара.

— Няма да ми даде. До заплата й остават два дни.