Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Първо трябва да направя още нещо — промърмори и стана.
Роланд бе натрупал няколко дървета от другата страна на огъня. Еди ги прерови и намери сух клон, дълъг около шестдесет и дебел десет сантиметра по средата. Върна се на мястото си и пак взе ножа. Този път работеше по-бързо, защото само заостряше пръчката, превръщайки я в нещо, което приличаше на клин.
— Не може ли да тръгнем преди зазоряване? — обърна се към Стрелеца. — Мисля, че трябва да стигнем до онзи кръг колкото е възможно по-скоро.
— Да. Не искам да вървим в тъмнината, защото говорящият пръстен е опасно място нощем, но щом се налага, ще го направим.
— От изражението ти съдя, че онези каменни кръгове са опасни по всяко време на денонощието — отбеляза Сузана.
Еди пак взе ножа. Купчината пръст от дупката за огъня беше до десния му крак. С острието нарисува знак в пръстта. Очертанията бяха ясни.
— Добре — каза и заличи знака. — Всичко е готово.
— Тогава хапни нещо — предложи Сузана.
Той се опита, но не беше много гладен. Когато най-после легна да спи, сгушен до топлото й тяло, сънят му беше без сънища, но неспокоен. Стрелецът го събуди в четири сутринта и Еди чу как вятърът свири в равнината под тях. Стори му се, че го понесе в мрака, далеч от грижите, а Старата звезда и Старата майка се рееха спокойно над него, посребрявайки лицето му.
19
— Време е — каза Роланд.
Еди се надигна. До него Сузана разтриваше с длани лицето си. Мислите му се проясниха и съзнанието му се изпълни с чувство за неотложност.
— Да вървим. Бързо.
— Той се приближава, нали?
— Съвсем близо е.
Стана, прегърна Сузана през кръста и я сложи на инвалидната количка.
Тя го погледна загрижено.
— Имаме ли достатъчно време да стигнем дотам? Еди кимна.
— Ако побързаме.
След три минути отново тръгнаха надолу по Великия път, който проблясваше като привидение. Час по-късно, когато първите лъчи на зората започнаха да докосват небето на изток, дочуха ритмични звуци.
„Барабани“ — помисли Роланд.
„Машини — помисли Еди. — Някакъв грамаден механизъм“
„Сърце — помисли Сузана. — Огромно, болно, пулсиращо сърце… там, в онзи град, където трябва да отидем.“
След два часа звукът спря така внезапно, както бе започнал. Небето се изпълни с големи безформени облаци, които първо закриха слънцето, после го за тъмниха. Кръгът от камъни вече се намираше на по-малко от осем километра и стърчеше като зъб на покосено чудовище.
20
пишеше на избелелия, провиснал сенник на ъгъла на Бруклин и Марки Авеню.
Зад гишето седеше русо момиче с ролки на косите. Дъвчеше дъвка, слушаше по транзистора „Лед Цепелин“ и четеше един от таблоидните вестници, които господин Шоу харесваше. Вляво имаше плакат на Клинт Истууд.
Джейк знаеше, че няма време, защото три часът наближаваше, но спря за миг и се вторачи в плаката. Истууд беше облечен в мексиканско пончо. Между зъбите си стискаше пура. Беше отметнал пончото от рамото си, за да извади пистолет. Очите му бяха светлосини.
„Не е той — помисли Джейк,_ — но прилича на него. Очите му са почти същите.“_
— Ти ме заряза — каза той на мъжа от стария плакат, който не беше Роланд. — Остави ме да умра. Този път какво ще стане?
— Хей, малкия — извика русокосата и го стресна. — Ще излизаш ли, или ще стоиш там и ще си говориш сам?
— Не — отговори той. — Гледал съм онези два филма.
Излезе и зави наляво по Марки Авеню.
Отново зачака да изпита познатото чувство за надникване в бъдещето, но то не се връщаше. Това беше само една гореща, слънчева улица с жълтеникави сгради, които приличаха на затворнически блокове. Покрай него минаха няколко млади жени с бебешки колички, които разговаряха, но други хора нямаше. Беше необичайно горещо за май. Твърде горещо за разходки.
„Какво търся? Какво?“
Изведнъж зад него се чу груб момчешки смях, последван от гневен момичешки вик:
— Върни ми го!
Джейк подскочи при мисълта, че момичето сигурно има предвид него.
— Дай ми го, Хенри! Не се шегувам.
Джейк се обърна и видя две момчета — едното най-малко на осемнадесет години, а другото на дванадесет-тринадесет. При вида на второто момче сърцето му се разтуптя. Вместо памучните шорти на райета, хлапето беше облечено в джинси от рипсено кадифе, но жълтата фланелка беше същата, а под мишницата си то стискаше парцалива баскетболна топка. Макар да беше с гръб към него, Джейк знаеше, че е намерил момчето от съня си.