Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— По дяволите! — рече Блънт, като слизаше по стълбата.
— Да беше ме изпратил при Лестър с покана за дуел, струва ми се, бих се справил по-лесно със задачата. Но да се явиш пред нашата милостива господарка, пред която всяка дума трябва да е обвита или в позлата, или в захар, е такава тънка сладкарска работа, че моят беден и стар английски ум направо се обърква. Хайде, тръгвай, Трейси! Тръгвай и ти, мастър Уолтър Остроумни, заради когото се заплетохме в цялата тази бъркотия. Да видим ще съумее ли и сега твоят находчив ум, способен да изобретява най-всевъзможни лъскави и бляскави фойерверки, да помогне на един прост човек и да го избави от затруднението с някаква хитра измислица.
— Не се страхувай — рече младежът, — не се страхувай, все някак ще ти помогна. Чакай само да си взема плаща.
— Но той ти е на раменете — учуди се Блънт. — Момчето съвсем се обърка.
— Ами, това е старото наметало на Трейси — отвърна Уолтър. — А аз не мога да дойда в двореца с друго облекло освен с подобаващото на джентълмен.
— Слушай — изсумтя Блънт, — твоите труфила могат да заслепят очите само на някой нищожен прислужник или вратар.
— Известно ми е — отговори младежът, — но все пак ще си взема собствения плащ, а отгоре на това ще си почистя и дрехите, преди да тръгна подире ти.
— Добре, добре — каза примирително Блънт, — стига си вдигал шум заради плаща и дрехите си, а се приготвяй по-бързо, за бога!
Не след дълго те вече се носеха по величествената и обширна гръд на Темза, която в момента слънцето огряваше с целия си блясък.
— Две неща има на този свят, които достойно могат да си съперничат — слънцето на небето и Темза на земята — каза Уолтър на Блънт.
— Слънцето ще ни огрява до самия Гринидж — отвърна Блънт, — а Темза би ни отнесла много по-бързо дотам, ако сега беше часът на отлива.
— И това ли е всичко, което си мислиш за тях, това ли те вълнува, в това ли виждаш единствената полза от съществуването на Краля на Природните сили и Кралицата на Реките — да дадат възможност на трима жалки страхливци, като теб, мен и Трейси, да извършат едно никому ненужно пътуване заради някаква си дворцова вежливост?
— Господи боже — отвърна Блънт, — да не би да съм искал да ми възложат това поръчение? Готов съм да оправдая и слънцето, и Темза за грижата им да ме отведат до място, където нямам особено желание да отида и където — като награда за усилията ми — очаквам да ми се отплатят като на куче, но честна дума — допълни той, като се вглеждаше напред от носа на лодката, — струва ми се, че сме тръгнали напразно. Вижте, лодката на кралицата е до пристана, сякаш нейно величество има намерение всеки момент да отплува по реката.
Това беше вярно. Кралската баржа с развяващия се над нея английски флаг и с гребците в пищните кралски ливреи бе закотвена в подножието на широка стълба, която извеждаше от реката нагоре. Около нея имаше още няколко лодки, предназначени за ония придворни от свитата, които не бе нужно да се намират в непосредствена близост с кралицата. Дворцовите стражи — най-снажните и най-красиви момчета, каквито Англия може да роди — пазеха с алебарди в ръка алеята от вратата на двореца до реката; макар че беше още рано, всичко изглеждаше готово за излизането на кралицата.
— Ей богу, това не предвещава нищо добро за нас — рече Блънт. — Само някаква неприятност би могла да накара кралицата да тръгне на път в такова неподходящо време. Мисля, че е най-добре веднага да се върнем и да съобщим на графа какво сме видели.
— Да съобщим на графа какво сме видели! — повтори думите му Уолтър. — А какво друго сме видели освен лодки и хора с яркочервени къси палта и с алебарди в ръка? Нека изпълним поръчението му и после да му разкажем какво ни е отговорила кралицата.
При тези думи той насочи лодката към един съседен пристан, защото на главния в този момент не би било почтително да се спре, и скочи на брега, последван неохотно от своите нерешителни и плахи другари. Когато наближиха вратата на двореца; един от офицерите на стражата им каза, че не могат да влязат, защото нейно величество щяла да се появи всеки момент. Те споменаха името на граф Съсекс, но и то не се оказа достатъчно силно, за да склони офицера, който заяви, че щял да загуби поста си, ако не изпълнявал точно дадените му заповеди.