Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

— Е, господарке? — той пресуши чашата си и погледна към групичката родственици, заети да пълнят стомасите си с крушов сладкиш.

— Толкова са незабележими! — прошепна Клавдия.

— Винаги са такива! — заяви Салуст. — Ние така си вършим работата. Кажи сега, господарке, за какво си искала да ме видиш.

— А! — Клавдия се премести по-наблизо до него. — Исках да обсъдим три неща с теб: любовни дарове за спомен, един свещен меч и град Капуа. Сега… — замълча, когато на вратата се почука. Стана, отвори я и видя пред себе си един медникар с провесена от врата му табла. Щеше да затвори вратата веднага, но той вдигна ръка и показа груб пръстен с изображение на риба.

— Търся една жена на име Клавдия.

— Аз съм.

— Ти ли си? — той втренчено се вгледа в нея. — Знаеш ли пътя?

— През гробището до посветената на Сервилий гробница! — отвърна с договорените думи Клавдия.

— Той ти изпрати това — медникарят й подаде свитък, помаха с ръка и изчезна.

Клавдия се извини на Салуст и отиде в градината, където разгъна свитъка и прочете съобщението на Силвестър. Толкова се изненада, че го прочете отново.

— Какво е това? — възкликна тя, загледана в грижливо изписаните букви.

Силвестър описваше загадката около осквернения гроб с останките на мъж и жена на име Луций и Клавдия, невключени в списъците като християни, но мъченически загинали за тази вяра. Очевидно били бездетна двойка, чието имущество било отнето в полза на държавата, но сега, според едикта за веротърпимостта, то било върнато на църквата. Клавдия се сети за собствените си подозрения и се върна при Салуст.

— Както казах — усмихна се тя, докато сядаше — любовни дарове за спомен, един свещен меч и град Капуа.

Салуст внимателно изслуша разказа за проблемите, пред които Клавдия бе изправена и зададе някои въпроси, докато тя разказваше. Час по-късно той и спътниците му си тръгнаха и обещаха да направят каквото могат. Кръчмата започваше да се пълни и Клавдия също закуси. Нарцис слезе долу, седна в един ъгъл и престорено усмихнатата Януария побърза да се настани до него. Малко по-късно Муран тежко изтропали по стълбите, оплаквайки се от сухота в устата и главоболие. Искаше да остане сам и да помисли за случилото се предишния ден. Изръмжа някакъв поздрав, но заяви, че бърза, хапна набързо малко натопен в мляко хляб, изпи глътка пиво, целуна Клавдия по челото и едва ли не побягна през вратата на кръчмата. Отегчен от Януария, Нарцис се премести по-близо до Клавдия.

— Господарке! — плачливо започна той. — Сега какво ще правим?

— Ще седим и ще охкаме! — отвърна Клавдия, подражавайки на гласа му. — Защото имаме меко легло, свобода, кесия с пари, хубаво ядене и красиво момиче, което ни се усмихва.

— Извинявай.

— Не се извинявай! — рязко изрече Клавдия. — Върви в конюшните и ми оседлай коня. Връщаме се във вила „Пулхра“.

— Тогава аз ще вървя пеш, не обичам конете.

— Както намериш за добре! — заяви Клавдия. Предпочиташе да прави нещо, вместо да седи и да се остави страховете да я надвият.