Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))». Краткое содержание книги:
— Лъжа е, камилска фъшкио! — Даций се изсмя като цвилеща кобила.
— Мило момче, ще си кажат, че ти си последният човек, пил с него, че ти си го поканил тук. Единственото, което искам да знам, е как ще се справиш с Мелеагър — пристъпи напред и отметна десния ръкав на робата си. Клавдия съзря татуирания пурпурен бокал и кръгчето под него. Беше готова да скочи на крака, но Муран отвлече вниманието й, като се хвърли към Даций, докато Полибий и Океан му препречиха пътя и го издърпаха назад. Атмосферата в кръчмата ставаше все по-нажежена, някои започнаха да протягат ръце към ножовете, други, които искаха да избегнат битката, тръгнаха да се измъкват навън.
— Докажи, че греша! — подиграваше се Даций. — Направи нещо чутовно, удуши лъв с голи ръце!
— Теб ще удуша!
— Докажи своята невинност! — продължаваше да се подиграва Даций и хрантутниците му подеха думите:
— Докажи я! Докажи я! Докажи я!
— Ще я докажа! — изрева Муран и отблъсна Полибий. — Ще я докажа в деня на борбата, в същия този ден, когато застана срещу Мелеагър, ще участвам и във „венатгио“, ще застана там и ще убия всеки звяр, който изберете да пуснете срещу мен. Ще го предложа като дар за сянката на Спицерий и потвърждение за моята невинност!
Силен рев посрещна думите на Муран. Клавдия закри лице с ръцете си. Капанът беше заложен, Муран влезе в него и той щракна.
Презвитер Силвестър изумено гледаше осквернения гроб в галерията на мъчениците — един от най-големите тунели в катакомбите под гробището, където войникът свети Себастиан бил убит със стрели. Това беше най-свещеното място, където почиваха останките на жестоко избитите по време на последните преследвания на Диоклециан. Стените от двете страни на галерията представляваха истинска пчелна пита от широки лавици, дълги около метър и със същата дълбочина. Тук бяха останките на убитите във Флавиевия амфитеатър, идентифицирани, доколкото бе възможно, поръсени със светена вода, окадени с тамян и поставени в гробница. След това гробът беше грубо замазан и там, където бе възможно, бяха надраскали в мазилката букви, които обясняваха кой почива тук, положението му и годината, когато е умрял, наред с изсечени отдолу благочестиви надписи. Тези свети мъже и жени трябваше да бъдат почитани, а на мощите им да се покланят, докато Христос ги върнеше към живот в последния ден, когато щеше да дойде за Страшния съд.
Силвестър огледа осветените от светилници и факли проходи: зловещо, тъжно място, изпълнено със странно ехо, сякаш духовете на мъртвите разговаряха един с друг, тайнствено и все пак място на покой, крещяща противоположност на последните часове от живота на обитателите му, които лежаха тук. Днес катакомбите не се използваха, бяха изоставени, защото мнозина не смееха да се връщат на това място, където още отекваха спомените от дните на ужаса. Кой би могъл да се промъкне тук и да разхвърли прашасалите кости и черепи?
— Защо? Кога? Кой?
Силвестър разгневено се обърна към пазача на гробовете, възрастен писар с мършаво лице и опръскана с петна от мастило кожа, който извънредно сериозно се отнасяше към отговорностите си. Писарят дълбоко се бе извинил, че е довел тук презвитера, но какво друго можеше да стори? Защо бяха разбили една обикновена гробница? В нея нямаше съкровища. Вече бе изразил страховете си, че макар това да е свято място, където са погребани мъченици, то също е и място, където правят черни магии, където вещици и вещери се събират за кървави жертвоприношения под зловещата луна.
— Кога? — попита Силвестър.
— Преди дни, а може и седмици. Толкова много места трябва да наглеждам, а почти никой не ми помага.
— Да, да — Силвестър огледа парчетата мазилка по пода. — Хайде — нареди той, — погледни. Виж дали върху тях има някакво име, нещо, което да подсказва кой е лежал тук.
Силвестър отстъпи, докато писарят и един негов помощник с мърморене коленичиха и започнаха да събират парчетата, сякаш подреждаха мозайка. Силвестър се отдалечи в галерията и тихичко започна да се моли, но вече бе се разсеял. Беше доволен от събитията във вила „Пулхра“; съжаляваше за убитите и изчезването на свещения меч, но за това отговаряше Клавдия. Атанасий се бе справил добре. Беше спечелил благоволението на императрицата, съгласила се да се срещне с римския епископ Милтиад. Когато времето се захладеше и есенните ветрове донесяха малко облекчение в трескавия, напечен от жегата град, Силвестър щеше да е готов да убеди императрицата да даде повече привилегии, преди всичко да направи така, че Римската църква да има място във военния съвет, когато Константин поеме на изток.