Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

Клавдия седеше, скрила лице в ръце, и се опитваше да овладее треперенето си. Беше виждала тези бикове от Испания и Северна Африка с играещи под пригладената кожа мускули, с мощни крака, които издържаха и най-безжалостното натоварване и най-вече с техните широко разположени, остри и смъртоносни рога. Един див бик може да се придвижва бързо като вятъра и да се извърта като подхвърлена на пода монета. Преизпълнен с вино и усещане за собствената си значимост, Океан не им спестяваше подробности и описваше как бикът може да напада, да маневрира и да използва рогата си, както един изкусен войн, обучен да си служи с меч, може да работи с две остриета. Все пак, това беше само половината от опасността. Муран трябваше да се сражава, да остане невредим и след половин час да излезе на арената, за да се изправи срещу Мелеагър. Точно това беше капанът! Клавдия осъзна колко примитивен, но действен беше той! Полибий каза, че е същото, като да натовариш с тежести един бегач: смъртта на Спицерий и нейното въздействие върху Муран, уловката и обвиненията, превземките на Агрипина, а сега и перспективата за свиреп сблъсък, още преди Мелеагър да е застанал срещу противника си.

Клавдия се овладя и пое дълбоко дъх. Призляваше й от страх и ярост, а имаше и още нещо, срещу което не смееше да се изправи лице в лице. За миг беше съзряла татуировката върху китката на Даций и си спомни какво бе казал Спицерий на Муран. Ако беше вярно, тогава Мелеагър и изродът от покрайнините бяха съюзници, дори близки приятели. Те възнамеряваха да убият Муран и бяха заложили стръвта, за да могат да залагат на бъдещето. Муран щеше да умре и приятелчетата на Даций, Мелеагър и Агрипина щяха да имат възможността да се тъпчат с повече деликатеси, да се наливат с повече вино и да труфят телесата си с по-изящни дрехи и дрънкалки. Всичко е било замислено още от самото начало. Спицерий е бил набелязан да умре, а Муран беше вторият вол, предназначен за кланицата. И все пак? Клавдия тропна с крак. Трябва да се противопостави на това, собствената й омраза и желание за мъст пулсираха в нея. Искаше Муран да се бие с Мелеагър, не можеше да си представи по-добър отмъстител за себе си и нещастния Феликс, по-подходящ за победител, който ще възстанови справедливостта. През последните няколко дена Клавдия беше взела решението си. Мелеагър трябваше да умре. Муран трябваше да го убие. Нямаше друг изход и ако той не го направеше, тя щеше да го стори. Помисли си за Агрипина, подобна на разглезена котка, хранена с каймак, преструваща се на жертва с вайканията и оплакванията си, с нейните жалостиви погледи, с които се опитваше да събуди съчувствие и да си спечели подкрепа.