Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Кар, Кар! — викало се от време на време и това бил гласът на Сивушко, макар че в него звучала нотка, която кучето не познавало.
— Идвам, идвам. Къде си? — отговаряло кучето.
— Кар, Кар, не виждаш ли как все падат и падат? — попитал Сивушко.
Тогава Кар видял, че иглиците на боровете валели като дъжд.
— Виждам как падат — извикал той и се спуснал да търси елена. Сивушко пак затичал напред през гъсталака и Кар едва не загубил следите му.
— Кар, Кар! — почти изревал Сивушко. Не усещаш ли как мирише в гората?
Кар се спрял и почнал да души. По-рано това не му правело впечатление, но сега усетил, че миризмата, която се носи около боровете, е много по-силна от преди.
— Подушвам — отговорил той, но не се замислил какво означава това, а отново се спуснал след Сивушко.
Еленът избягал пак така бързо, че кучето не могло да го настигне.
— Кар, Кар — извикал той след малко, — не чуваш ли как попукват дърветата?
Гласът му този път бил толкова жален, че можел да стопи дори камък. Кар се ослушал и доловил слаб, но ясен пукот, идещ от дърветата. Той приличал на цъкане на часовник.
— Чувам как попуква — извикал Кар и останал на мястото си. Разбрал най-сетне, че еленът не иска той да върви подир него, а да обърне внимание на нещо, което става в гората.
Кар стоял под един бор с разкошни нависнали клони и дебели тъмнозелени иглици. Вгледал се в дървото и му се сторило, че игличкте се движат. Като се приближил, видял, че дървото е покрито с гъсенички, които пълзели по клоните и ядели иглиците. Те били нападнали всичките клони и непрекъснато дъвчели. Пукотът идел от малките им неуморни челюсти. На земята непрекъснато падали преядени иглици, а горките дървета издавали такава силна миризма, че на кучето едва не му прилошало.
„На този бор няма да му останат много иглици — помислило си то и обърнало поглед към съседния. Той също бил голям, хубав бор, но също така сега приличал на първия. — Какво ли е това? — мислел си Кар. — Жалко за хубавите дървета! От красотата им скоро нищо няма да остане.“
Тръгнал той от дърво на дърво, за да види навсякъде ли е така. „Ето една ела. Може би нея не са нападнали“ — казвал си той. Но и елата била нападната. „Ето и една бреза. Охо, и тука, и тука! Горският пазач няма да се зарадва много!“
Той продължил из гъсталака, за да види докъде е стигнала тази напаст. Където и да отидел, чувал същото попукване, усещал същата миризма, виждал същия дъжд от иглици. Нямало защо да спира, за да разглежда подробно. По тези белези разбирал истинското положение. Гъсенички имало навсякъде. Те просто изяждали цялата гора.
Изведнъж попаднал на едно място, дето не се чувствувала миризма и било тихо и спокойно. „Тук им се свършва царството“ — помислил си той, спрял и се огледал. Но тук било още по-лошо, защото гъсеничките вече били свършили опустошителната си работа и дърветата били съвсем оголени. Изглеждали като мъртви и единственото нещо, което се виждало по тях, била мрежата от изпокъсани нишки, изтъкани от гъсеничките, за да им служат като мостове и пътища.
Тук, между мъртвите дървета, стоял Сивушко и чакал Кар. Но той не бил сам, а до него имало четири стари елена, най-известните в гората. Кар ги познавал. Това били: Гърбушко — малък, но с най-голямата гърбица от всички, Рогачко, най-красивият в цялото еленско племе, Рошльо с гъстата козина и един стар, дългокрак елен на име Юнака, който бил много избухлив и постоянно налитал на бой, докато при последния лов миналата есен го ранили с куршум в бедрото.
— За бога, какво става с тая гора? — попитал Кар, като се приближил до елените, които стояли замислено, с наведени глави и увиснали муцуни.
— Никой не знае — отговорил Сивушко. — Тези насекоми бяха най-кротките в гората и никога не правеха пакости, но през последните години много се увеличиха и сега като че ли ще унищожат цялата гора.
— Да, лоша е работата — казал Кар, — но виждам, че най-мъдрите в гората са се събрали на съвет и може би ще измислят нещо.
При тези думи Гърбушко вдигнал тържествено тежката си глава, размърдал дългите си уши и казал:
— Извикахме те тук, Кар, за да те попитаме дали хората знаят за тази напаст.
— Не — отвърнал Кар, — в тези гъсталаци хората идват само по време на лов. Те дори не подозират за това бедствие.
— Ние, най-старите обитатели на гората — обадил се Рогачко, — изгубихме надежда, че ще можем сами да се справим с насекомите.
— Ние смятаме, че едното нещастие е не по-малко от другото — казал Рошльо.
— Но не можем да оставим гората да загине — допълнил Юнака. — Просто нямаме избор.