Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Нямам никакво намерение отново да минавам през водите на Незамръзващото езеро! — увери го Дризт. — Но недей забравя, че достатъчно дълго съм се скитал по света, за да се озова в такова положение без да съм подготвен за него! Откъде, мислиш, се взеха дървата за огъня и одеялото, с които те стоплих? Донесох ги чак дотук, увити в тюленови кожи. Както и това!
И Дризт извади от колана си тривърха кука и тънко, но яко въже — опитният елф вече бе намерил начин да се измъкнат от ледената пещера.
Високо горе, там, откъдето се бе откъснала огромната висулка, сега зееше дупка и именно нея посочи Дризт на варварина.
— Не мога и да се надявам да хвърля куката толкова високо — рече той, — но за твоята сила това е нищо и никаква работа!
— По всяко друго време щеше да си прав — отвърна Уолфгар. — Ала сега не ми е останала и капчица сила.
Само на косъм се бе разминал варваринът със смъртта, когато вледеняващият дъх на дракона го беше опарил и сега, когато го нямаше адреналинът на битката, който го бе поддържал преди, той още по-силно усещаше свирепия студ, който го хапеше жестоко:
— Боя се, че вцепенените ми пръсти не могат даже да задържат куката!
— Тичай тогава! — каза елфът. — Нека вкочаненото ти тяло само се сгрее!
Уолфгар дори не го изчака да довърши и скочи. Обиколи просторната пещера няколко пъти и скоро усети как кръвта започва да кипи във вкочанените му крака и ръце — топлината на тялото му бързо се завръщаше и плъзваше във вените.
Още на второто хвърляне успя да промуши куката през дупката и почувства как тя здраво се закачи за някакъв леден къс навън. Дризт се изкачи пръв — бяха му нужни само няколко минути, за да се изкатери до върха.
Уолфгар довърши каквото имаше в пещерата, напълни една торба със скъпоценности и всичко, което можеше да му потрябва, и тръгна след приятеля си. На варварина му беше много по-трудно да се изкачи по въжето, но с помощта на Дризт успя да стигне до върха преди залязващото слънце да се скрие зад хоризонта.
Прекараха нощта край езерото. Вечеряха с месото от кошутата, която Уолфгар бе убил и, сгрявани от топлата пара, която се кълбеше над горещите води, успяха да си починат — нещо, от което телата им отчаяно се нуждаеха.
Потеглиха на запад още преди зората. Бягаха рамо до рамо в продължение на два дни със същата трескава бързина, с която бяха летели на изток преди това. Когато стигнаха до дирята на варварските племена, която Уолфгар бе видял на идване, и двамата разбраха, че най-сетне бе дошло време да се разделят.
— Сбогом, приятелю! — рече варваринът и се приведе, за да разгледа дирите по-добре. — Никога не ще забравя всичко, което стори за мен!
— Сбогом и на теб, Уолфгар! — отвърна Дризт, а в очите му проблесна мъка от предстоящата раздяла. — И нека още дълги години могъщият ти чук всява ужас сред враговете ти!
И елфът се втурна напред без да се обърне нито веднъж, чудейки се дали някога отново щеше да види приятеля си жив.
Когато най-сетне съзря в далечината лагера на събралите се племена, Уолфгар спря за миг, въпреки че нямаше време за губене и се опита да разбере какви чувства го изпълват в този момент. Само преди пет години един по-млад Уолфгар бе отишъл на подобно събиране и бе влязъл в лагера, гордо стиснал в ръце знамето на Лоса. Бе пял песента на Темпос и бе пил медовина в прослава на божеството заедно с останалите бойци, които на другия ден щяха да се бият — и да загинат — рамо до рамо с него. Тогава битката му изглеждаше съвсем различна — просто още едно славно изпитание за силите на воина.
— Каква наивност! — промърмори той, като си припомни невежеството, в което тънеше тогава.
Ала вече не бе същият. Бруенор и Дризт бяха станали негови приятели и учители и като го накараха да види човешкото лице на онази безлична маса, която дотогава за него бе просто „врагът“, го изправиха лице в лице с жестоките последици от действията му.
Разяждаща горчивина запълзя в гърлото на Уолфгар при мисълта, че племената отново се готвеха за нападение над Десетте града. И сякаш това не бе достатъчно отвратително само по себе си, та трябваше да види как гордият му народ отива на война рамо до рамо с гоблини и великани!
Когато се приближи до стана, Уолфгар видя, че този път варварите не бяха издигнали Залата на медовината. В средата, заобиколени от огньовете на обикновените бойци, стояха само няколко малки палатки, на всяка от които се развяваше знамето на някое племе. Уолфгар ги разгледа и видя, че там се бяха събрали почти всички племена на тундрата, ала броят на воините едва надхвърляше половината от огромната войска, която преди пет години бе потеглила срещу Десетте града. Дризт бе прав, с болка си помисли Уолфгар, народът на тундрата още не се бе съвзел от жестокото клане по склоновете на Брин Шандер!