Сребърни реки

Според него бе прекалено рано за ставане и като се обърна на другата страна, той демонстративно се покри с наметката си.

Можеха да достигнат Сребърния град още този ден, ала една-единствена нощ почивка не бе достатъчна, за да заличи умората от прехода през Вечните блата и тежкия път преди това. Още повече, че заради раните на крака и на гърба си, Уолфгар имаше нужда от пръчка, на която да се подпира, докато ходи, а Дризт чак сега бе успял да поспи за първи път от почти седмица насам. За разлика от блатата, въздухът на дъбравата излъчваше усещане за благотворна чистота. И макар да знаеха, че все още се намират в диви земи, приятелите се чувстваха достатъчно сигурни, за да не бързат и да се насладят (за първи път, откакто бяха потеглили от Десетте града) на приятната разходка.

Излязоха от гората по пладне на другия ден. Сега вече от Сребърния град ги деляха само няколко мили. Още преди залез-слънце изкачиха последното възвишение и се вгледаха надолу, където се лееха водите на Раувин и се издигаха безчетните кули на вълшебния град.

Вълна на облекчение и надежда заля и четиримата, ала никой не го почувства така силно, както Дризт До’Урден. Още докато крояха плановете си за това накъде да поемат, елфът се бе надявал пътят им да ги отведе в Града на сребърната луна, макар нито веднъж да не се бе опитал да повлияе на решението на Бруенор. След пристигането си в Десетте града, Дризт на няколко пъти бе чувал за Сребърния град и ако не беше уважението, което донякъде бе успял да си извоюва сред суровите обитатели на пограничните селища, отдавна щеше да е напуснал Долината, на път към него. Прочути с радушния прием, който оказваха на всеки, дошъл да търси знание при тях, жителите на Сребърния град можеха да предложат на отхвърляния от всички Елф на мрака възможност най-сетне да открие място, което да нарече свой дом.

Той неведнъж си бе мислил да дойде тук поне за малко, ала нещо, може би страхът, че надеждите му ще се окажат напразни, а очакванията — жестоко излъгани, го задържаше в сигурните граници на Долината. Ето как, когато в Дългата седловина решиха, че ще тръгнат към Града на сребърната луна, Дризт се оказа изправен пред действителността на онова, за което не се бе осмелявал и да мечтае. Сега пред него стоеше единствената му надежда да бъде приет сред жителите на повърхността и той храбро се опита да прогони притеснението си.

— Лунният мост — обади се Бруенор, когато една каруца прекоси водите на Раувин, носейки се във въздуха.

Като момче Бруенор бе чувал за невидимия мост, ала никога не го беше виждал.

Уолфгар и Риджис гледаха „летящата“ каруца с широко отворени очи. По време на престоя в Дългата седловина варваринът бе превъзмогнал голяма част от неприязънта си към магиите и сега с нетърпение очакваше възможността да разгледа прочутия град. Риджис вече бе идвал тук веднъж, ала това ни най-малко не намаляваше приятната му възбуда.

Нетърпеливи, въпреки умората, четиримата приятели се отправиха към стражите. Това бе същият пост, покрай който Ентрери и спътниците му бяха минали преди четири дни, със същите часовои, които бяха разрешили на зловещите гости да влязат в града.