Жълтите очи на крокодилите

-    Да - отвърна Ирис, разтревожена. - Така може би ще е по-добре.

Имаше обаче един въпрос, който не се осмеляваше да зададе и

който я изгаряше. Тя се поколеба. Пийна глътка вода.

-    Бих искала да ви попитам... - смънка тя. - Бих искала да знам... дали между тях е имало някакви жестове...

-    Жестове, предполагащи известна интимност?

-    Да - преглътна Ирис, засрамена от мисълта, че разкрива съмненията си пред непознатия.

-    Няма такова нещо... но помежду им съществуваше очевидно единомислие. Говореха си ясно, открито, точно. И двамата сякаш знаеха точно какво искат един от друг.

-    Но защо мъжът ми му дава пари?

-    Нямам представа, госпожо. Ще ми е нужно повече време, за да разбера.

Тя вдигна очи към часовника в кафенето. Шест и петнайсет. Нямаше да разбере нищо повече. Заля я чувство на огромно разочарование. Беше разочарована и в същото време успокоена, че не бе научила нищо. Но долавяше някаква опасност.

-    Вероятно ще имам нужда да обмисля - промълви тя.

-    Отлично, госпожо. Оставам на ваше разположение. Ако пожелаете да продължа, обадете се в агенцията, за да ми възложат отново вашия случай. - Той изпи напитката, млясна няколко пъти с език, сякаш опитваше хубаво вино, и с доволен вид додаде: - Ще чакам решението ви и ви желая хубави празници и...

- Много благодаря - прекъсна го Ирис, без да го удостои с поглед. - Много благодаря...

Подаде му ръка разсеяно и го проследи с очи, докато той се отдалечаваше.

Предишната вечер Филип се бе върнал в семейната спалня с думите: „Мисля, че Александър се тревожи, за него не е добре да ни вижда, че спим отделно.“ Не каза нищо повече.

Мълчанието може да е израз на голяма радост, която не намира думи да се изрази. Но може и да е начин за демонстриране на презрение. Точно това почувства вчера Ирис. Презрението на Филип. За първи път в живота си.

Видя карираната шапка да завива зад ъгъла и си каза, че трябва да спечели отново уважението на мъжа си - на всяка цена.

Беше шест и половина, когато Жозефин и Шърли излязоха от фризьорския салон. Шърли дръпна Жо за ръката и я обърна към витрината на един мебелен магазин от веригата „Конфорама“, блеснала от червения неон, с който бяха изписани едрите букви.

-    Легло или шкаф да купя? - попита Жо.

-    Да видиш колко си красива!

Жозефин се взря в отражението си във витрината и с ръка на сърце призна, че не изглежда никак зле. Фризьорката беше изсвет-лила косата й и я бе подстригала на етажи - прическа, която я подмладяваше. В същия миг се сети за мъжа с дъфела и си каза, че ако отново се появи в библиотеката, вероятно ще я покани на кафе.

-    Права си... идеята ти беше добра. Никога не ходя на фризьор. За мен са пари на вятъра...

Веднага съжали за думите си, защото мисълта за липсата на пари я стисна за гърлото.

-    А мен как ме намираш? - попита Шърли, завъртя се и поглади с ръка платинената си коса.

Беше вдигнала яката на дългото си палто и се въртеше в кръг с отметната глава като грацйозна и нежна балерина.